„Още една неодрусана слива!“ – помисли си Павел Григориевич и извади телефона си – „Ей, какви хора има! Така безотговорно да се държат с даденото от Бога!“

   Винаги снимаше обектите, към които подхождаше. Не искаше да бъде обвинен някой ден, че посяга на чуждото. Ето и сега - направи няколко снимки, и чак тогава започна да събира изпопадалите сливи в двете кофи. Тук, във вилната зона бе пълно с пустеещи имоти и необрани градини. Никога не влизаше в тях, събираше плодовете само под клоните, надвиснали над тесните улички. И то чак в началото на октомври, дни преди първите слани. Малко орехи, малко късни сливи за ракийка. Но най-много се радваше на разходките между обагрените в цветовете на есента градини. Тишината и галещото есенно слънчице бяха по-ценни от събраното. Все важни неща за човек, чийто живот също бе в годините на циганското лято.

  - Крадем значи! - мощен женски глас прогърмя в тишината. Идваше от дървената виличка в имота със сливата.

   - Ох, стреснахте ме! Ще ми докарате някой инфаркт... – хвана се за сърцето мъжът.

   - И добре ще направя. Крадците трябва да се наказват!

   - Какво говорите?! Събирам изпопадалото на улицата. И без това ще иде зян. Ох...

   Павел Григориевич падна на едно коляно. Подпря се с лявата ръка на земята, а с дясната се опитваше да масажира гърдите си.

   - Какво ви става? Сега остава и да умрете тук! На местопрестъплението!... Я, я ставайте! – жената на неопределима възраст изскочи на улицата и като на шега грабна възслабия мъж от земята – Елате! Ще пием по един чай вкъщи и ще ви мине. Имам мурсалски чай. От Родопите!

   Помогна на мъжа да стигне до двора и го настани на масата на полянката пред вилата.

   - Ето! Почивайте тук, аз отивам да сложа водата.

   - Да ви се представя първо. Павел Григориевич, по име руснак, по душа българин!

   - Елена... Ъ-ъ, по име българка, по душа... не знам...

   - А по красота - гръцка полубогиня, като Хубавата Елена!

   Мъжът се опита да направи комплимент, но сгреши. Първо - Елена не беше чувала за онази другата Елена, и второ – само преди два месеца тя бе изгонила мъжа си Костас след петнадесетгодишен брак. Не искаше да чува за нищо гръцко повече! Изсумтя яростно и се скри във вилата. Вече съжаляваше, че е поканила мъжа на чай. Вратата остана отворена.

   Първоначално Павел Григориевич се смути от реакцията на жената. После я забрави. Болката бе попреминала. Препичаше се на есенното слънце, чуваше подрънкването на съдовете в къщичката и си мислеше: „Каква добра жена! Ето покани ме на чай. А може да ми разреши да събера сливите и вътре в двора?“ Тогава видя необраната ябълка, с клони натежали до земята от плод. На тревата под нея бе пълно с гниещи ябълки. „Грехота е да не ги събират!“

   - Извините ме за въпроса! – провикна се  Павел Григориевич – Нямате ли си мъж?

   Елена се стресна. „Освен че е крадец, да не вземе да се окаже и някой сексуален маниак и изнасилвач!“ Взе кухненския нож от плота и го скри под престилката си. За всеки случай. Усети някаква пулсираща болка отзад на тила си. Изведнъж миналото с Костас изплува в най-черните си краски.

   - А-а, имам, имам. Чакам го всеки момент да дойде – излъга тя.

   - Чудесно! Значи ще го чакаме двамата!

   „Само това ми липсва! И като не дойде, какво?! Ужас! Как да се отърва от този?...“

   Изведнъж си спомни. Преди година сериозно обмисляше възможността да отрови Костас. Тогава бе купила от някаква циганка на Женския пазар татул. Навремето не се осмели да го направи, защото веднага щяха да я заподозрат. Но сега? В околните вили в момента нямаше жива душа. А и този крадец, кой ли щеше да го търси? Не си ли го заслужаваше? Преди малко уж инфаркт, пък сега за мъжа ѝ разпитва! Само изнасилвач може да прави така! Такъв не заслужава да живее!

   Ръцете на Елена сами намериха пакета с татула в шкафа. Изсипа половината в цедката на порцелановия чайник, доля гореща вода догоре. За себе си сипа боровинков сок в стъклена чаша. Изнесе всичко навън.

   - Аз съм на червени боровинки. Женски проблеми. Ето чашата ви, ще изчакаме малко, чаят да поеме аромат и сила.

   „Каква чаровна жена! Извади този скъп порцеланов сервиз само заради мен!“

   „Какъв извратен мръсник! При това руснак! Чекатило някакъв, като онзи касапин! Гледа ме и се хили хищно! Не, драги, не си познал! Отиваш си! Безвъзвратно!“

   Елена напълни чашата му. Седяха и мълчаха, всеки унесен в своите мисли и бесове.

   „Ех, ако я бях срещнал десетина години по-рано...“

   „Ще го зъдържа докато започне да му се вие свят. Тогава ще го изхвърля навън. Няма да стигне далече.“

   - Да опитам най-после това чудо на природата! - Павел Григориевич отпи малка глътка и неволно направи гримаса – Ух, че горчи! Да имате захар или мед?

   - Не! – нервно извика жената, стресна се и понижи тона – нямам.

   - А сигурна ли сте, че е мурсалски чай? Той не горчи така.

   - Сигурна съм. Вие нявярно сте пили ментета от оранжерии. Те не горчат.

   - Може – съгласи се с половин уста мъжът.

   Отпиваха от чашите си и мълчаха. По някое време той притвори очи срещу слънцето и се усмихна.

   „Колко красиво е всичко в този миг! Трябва да го запомня.“

   „Сега остава да ритне камбаната в стола ми! Да се изпусне и да осмърди всичко! Дали не е време да го гоня? Дали изпи достатъчно?“

   - Не ви ли чака някой, Павел... ъ-ъ...

   - Григориевич. Не, никой не ме чака. Живея сам.

   „Ха! Идеално! Никой няма да го потърси! Докато не се вмирише!“

   „Чудесно! Щом ме пита, значи може би и тя ме харесва? Жалко, че е омъжена...“

   - Време е да тръгвате,  Павел Григориевич. Моят ще се прибере и... Не искам да задава неудобни въпроси. Знаете...

  - Разбирам, разбирам! – мъжът скочи пъргаво  от стола – Тръгвам. Само ще ви помоля друг път да не си давате парите за този чай. Излъгали са ви, Елена. Това не е мурсалски чай, а най-обикновен хмел. И той е полезен, нищо че горчи. Става и за вашия цистит, но най-подходящ е при нервни кризи.

   Павел Григориевич отвори капака на чайника и измъкна една хмелова шишарка.

   - Ето! Нали ви казвам – хмел е. Сбогом, Елена! Благодаря за чая!

   Взе кофите, обърна се и излезе. Когато се скри зад завоя, жената захлупи лицето си на масата и нервно се разрида. Надолу по улицата мъжът се спря под поредната недоодрусана слива.

09.10.2019