Лежеше си полугол насред  ателието. На пода. Отпуснал клепачи под горещите лъчи на слънцето, окъпали разхвърлената таванска стая. Тъкмо се унасяше, когато се сети, че трябва да подреди, преди да е дошъл експерта.

Надигна се сънливо. Изобщо не му се ставаше от топлия под, но трябваше. Отиде до единственото прозорче, което беше по скоро на тавана, отколкото на стената. Все пак живееше в таванска стая. Твореше, молеше се, спеше, хранеше се, пушеше и правеше любов в нея. Всичко...

Отвори широко тесния прозорец, протегна се лениво и вдиша дълбоко свежия въздух на късната пролет. Остана така около пет минути, заслушан в шума на града. На забързаните в работата си, на ревящите бебета и успокояващите ги майки, на клюкарещите баби, обсъждащи съседите, дядовците, внуците, майките, работещите; на смеха на децата, тичащи безстрашно между колите, нетърпеливи да се махнат от училищния двор. И на кадифения женски глас, който долиташе откъм пейката под прозорчето му.

Всеки ден, по едно и също време, тя сядаше на това място, пускаше лъскавия си черен лабрадор да потича с другите кучета, и запяваше нежни мелодии, вдигнала лице срещу горещото слънце. Красива и нежна, с порцеланова кожа, с кървавочервени къдрици, които обливаха тъничките ù рамене.

А той само облягаше гръб на стената и слушаше. Слушаше магически приказки, които разказваха песните ù. През това време от съзнанието му изчезваше образът на майка му, която го изоставя в мизерната уличка и как той плаче, протегнал малките си ръчички към нея. Пренасяше се сред тучни зелени поляни, обрасли в ароматни треви, поклащани от полъха на вятъра, а отгоре се стелеше ясно синьо небе. Но спреше ли песента, тревата загубваше аромата си, пожълтяваше. Вятърът се завихряше в ураган. Небето ставаше буреносно сиво, предвещаващо края... после огненочервено, опожарено от адски клади. След това красиво лилаво, гаснеща жарава, замръкващо синьо, потъващо в пустата вселена. Черно... И светът му замлъкваше. Мъртъв ли е?

На вратата се почука.

Скочи и трескаво разтика с крака обезобразените тела по пода, за да може да мине. Издърпа ги набързо в килера, заключи го и отвори на експерта.

Влезе нисък, слаб господин, облечен в марков костюм и с монокъл, висящ около врата. Вдигна стъкълцето и внимателно заоглежда картините. Платната бяха почти едни и същи – на сляпо момиче, вперило мъртви очи в изгрева или прегърнало черния си лабрадор, или пее, заровили пръсти в зелени ароматни треви...

Изтупаният господин закима одобрително. Разбира се, нямаше да вземе картините веднага, утре може би, и си тръгна.

А художникът се върна до прозореца и пак заслуша ангелската песен на сляпото момиче... както всеки ден.

Вечерите прекарваше в някой забутан бар. Обичаше да гледа танцьорките.  Плавните движения на телата им, меките очертания. После си тръгваше с някоя от тях, нямаше случай да му откажат, беше красавец. С гарваново черна коса и пастелнозелени очи, с идеално правилни скули и плътни устни. Качваше момичетата в малкото си таванско ателие, а те се захласваха по прекрасните му творби толкова много, че само го молеха да ги рисува. Той разбира се, приемаше с усмивка. Чаша вино. След това скалпелът и четката си свършваха работата. Ново платно, нова картина, нов труп. И пак, и пак, и пак, всяка вечер.

След още пет минути слушане на ангелските напявания на сляпото момиче, пое въздух и решително закрачи надолу по стълбите. Беше също толкова красива, колкото и гласът ù звучеше. Даже повече. Порцелановата ù кожа искреше на фона на копринените ù къдрици. Заоглежда я. Толкова красива и нежна, крехка, перфектна.

Изведнъж песента ù секна. „Кой е там?”, отрониха алените ù устни, а мъртвите ù очи затърсиха жадно. Но никой не ù отговори. Художникът изтича към таванското си ателие и трескаво зарисува. Зарисува сляпата си муза. Перфектният модел. Къдрите ù се стелеха по платното. Червени, кървави. И така остана да лежи на топлия под, потънал в кървавочервените коси на сляпата...