14.11.2019 г., 10:08 ч.

Мъж от небето 

  Проза » Разкази
719 1 2
4 мин за четене

 

 

Ей така минават годините без да усетиш. Поне при мен е така. Завърших средното си образование, завърших  университета, взех си „хляба в ръка” и се втурнах да щурмувам стълбицата на кариерата. „Завъртях” си добра компания с която прекарвах малкото си свободно време. Мама и тате ми бяха щастливото допълнение.  И така докато се усетя ме „чукнаха” тридесетте. Събрахме се в градината и едно парти се развихри,  не ви е работа. Един приятел от компанията доведе брат си. За първи път мъж да ми направи такова впечатление. Но както и да е. Празник беше…особено настроение имах…като царица.
На другият ден вечерта мама и тате ме помолиха да седна на разговор. Бяха сериозни.

  • Светле, миличка. Вече си устроена много добре. Всичко си имаш. Младост, красота, кариера. Не е ли време да си имаш съпруг?

Сериозно заговори тате, а мама одобрително заклати глава.

  • Какво ви прихвана днес?

Смаяна запитах. Никога не сме говорили по тази тема и за това изненадата ми беше искрена.

  • Не ми е до съпруг. Знаете, че свободното ми време е малко и контактите ми се затварят в приятелският кръг. Няма да падне от небето  съпругът нали?
  • Ааа, недей така дъще

Включи се и мама:

  • От къде да знаеш? Може и от небето да падне ако искаш.

Е, тези думи не очаквах от мама. Ама никак не ги очаквах. Останах със зяпнала от изненада уста. Разговора беше приключен за мен. Обърнах се и излязох, но семето беше посято. По късно разбрах, че е поникнало, когато ме закачи една съседка, приятелка на майка ми.
- Айде, Светле да те видим булка.
- Ще стане, лельо Златке, ще стане…от небето ще ми падне мъж.
Жената се ококори от изненада и аз, преди да се съвземе, продължих по пътя си.
Животът си продължаваше по програма – работа, срещите  с компанията, у дома…Е имаше и различно. Новият член на компанията…онзи, който дойде с брат си на рожденият ми ден.
Започна да ме гледа с възхитени очи. Да ми държи стола да седна. Да ми отваря вратите да вляза. Все красиви действия. Аз ли? Ами, хареса ми, но не ставаше така лесно да се предам. В края на краищата нали чаках мъж „да ми падне от небето”. Това мое желание вече стана нарицателно в компанията и приятелите ме закачаха с безобиден хумор. Един ден ми направи впечатление, че двамата братя се спогледаха когато пак се спомена за моят „мъж от небето” , но забравих за това. По късно във време щях да си припомня с умиление.
С Владимир отношенията ни оставаха в рамките на доброто приятелство от моя страна, но всички от компанията разбираха, че е нещо повече. Това по късно ми се изясни.
Преживяхме зимата с празниците, които прекарахме в планината цялата компания.
Там за първи път се целунахме с Владимир. Но това не промени отношенията ни. Не станахме „двойка” . Знам, че ще ме попитате защо, но честно да си призная и аз не знаех. Харесвах го. Имаше почти всичко от онова, което харесвах в един човек, но не го познавах всецяло все още.
Не знаех какво работи. Никога не сме разговаряли на тази тема. Беше странно, че никой от компанията не ми говори за него…и аз не попитах.
Така си минаваха дните. Дойде пролетта и в първите топли дни решихме компанията да отидем на излет. Предложението бе за една вила в подножието на планината около която имаше поляна на която можеше да се разположим. За голяма моя изненада Владимир не дойде. Останах разочарована и настроението ми се развали. Мина ми през ум да се откажа, но нямаше да бъде тактично. Не исках компанията да сметне, че е много значим за мен.
Пристигнахме, настанихме се по стаите и тръгнахме към поляната. Беше приказно. Беше обиколена от цъфтящи дървета. Цветята ухаеха и всякакъв крилат вид същества витаеха около нас.  Създадохме „гнездо”  сред тази красота. Извадихме кошниците с храна, пуснахме музика.
Беше весело. Аз, обаче имах тъга в сърцето и това наистина ме накара да се замисля. Нима Владимир го беше завладял?  Погледнах към небето с неосъзната надежда. Чу се  шум от хеликоптер и всички се загледаха заедно с мен. Той приближаваше и се снишаваше към края на поляната. Увисна във въздуха и от него се спусна въже, а по въжето заслиза човек. Всички от компанията скочиха на крака, но аз бях толкова зашеметена, че нямах сили да стана.
Мъжът държеше огромен букет цветя в ръката си. Стъпи на земята и се затича към нас.  Застана на колене пред мен, остави цветята на земята, бръкна в джоба си, извади кутийка, отвори я
- Ще се омъжиш ли за мен Светла?

Така стана. Получих  своя мъж „от небето”.  
Днес за пръв път взе със себе си три годишният ни син . Ще го прави и него летец.

© Слава Костадинова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • благодаря момичета: Мариана, Светулка
  • Толкова правдоподобно водиш повествованието, прииска ми се да съм на мястото на героинята ти. Поздравления!
Предложения
: ??:??