Мъката на лешоядите І

"Там покоя ще намеря, защото бавно-бавно идва той,
по булото на утрото се спуска там, гдето пей щурче.
В полунощ искри проблясват, по пладне пурпурен е зной,
а вечер пърхат крилца на конопарче.
Сега ще стана и ще тръгна, защото винаги - и нощ, и ден,
аз чувам как вълните кротко с плисък брега милуват.
Дали на пътя съм или на тротоара в плен,
все тия звуци вдън душата ми палуват."

У. Б. Йейтс


ПРЕЛЮДИЯ

Нощната гора бе притихнала в очакване. Сивият прах от близката кариера за варовик беше покрил листата на дърветата и храстите, оцветявайки ги в сиво-черен оттенък. Не пееха птици. Не шумоляха животни. Непрекъснатият шум от кариерата и падащият прах ги бяха прогонили. Единствено насекомите процъфтяваха в опустялата гора. Мълчаливи господари на смълчано царство.
Преди, когато кариерата функционираше, тишината в гората не се забелязваше. Ала вече от три години хората бяха напуснали местността, багерите и взривовете бяха замлъкнали и навсякъде се стелеше тишина.
Сега мълнии разкъсваха небесата в далечината, но все още не беше заваляло. Дъждът обаче нямаше да закъснее. Скоро щеше да е тук и студените му струи отново щяха да се опитат безуспешно да отмият наслоилата се прах. Далеч долу, в ниското, малкото градче Сейф Харбър се подготвяше за сън и светлинките в къщите загасваха една по една.
Тялото беше вкочанено и тежко, но той го влачеше с лекота по отрупаната с шума горска пътека. Дългата, някога златисторуса, коса на трупа сега беше отрупана с кал, мръсотия и боклуци. Главата подскачаше на неравностите и се удряше в камъните, ръцете оставяха плитки бразди в пръстта.
Облечената в черен дъждобран фигура поспря за миг да си почине, после продължи да влачи трупа и не спря, докато не стигна до малката полянка, оградена от високите дървета. Някога тази полянка беше любимо място на тийнейджърите - там те бяха напълно свободни да се натискат на воля. По онова време дотук водеше черен път - сега той беше погребан от дърветата, тревата и храстите. Борове, дъбове и брези бяха отцепили и заградили полянката - пазеха я от стихиите.
Фигурата изтегли тялото до средата на полянката и го пусна.
После се огледа бавно и извади пакет цигари. Тръсна го и измъкна една цигара, след което извади от панталоните си метална запалка, щракна я и доближи пламъка до цигарата.
Малко по-късно фигурата стоеше облегната на ствола на близко дърво, пушеше и наблюдаваше трупа. Едри бръмбари-гробари вече се тълпяха по дрехите и гризяха плътта.
- Елате - прошепна фигурата. - Хайде, чакам ви.
По-скоро ги усети, отколкото ги видя. Сенки сред сенките. А щом това стана, той обърна гръб на полянката, хвърли цигарата си на земята, смачка я с токове и забърза по пътечката, докато зад него се носеха приглушени звуци, като че ли някой се хранеше...


ПЪРВА КНИГА: НЕКРОСКОП

Глава Първа

1.
Много неподходящ ден да те ограбят - белезникаво, мъгливо и ветровито утро. Или поне така си мислеше Крис Данте. Ала все пак го бяха ограбили и той нямаше какво да направи.

2.
- Ще се обадиш ли в полицията? - попита го по-късно Томи Шейфър, докато седяха на стъпалата пред малкото магазинче на Хюит, намиращо се почти извън града - на двеста метра от последните къщи.
Данте поклати глава и отпи от бирата си, загледан в залеза, запалил короните на далечните дървета в златисто и пурпурно.
- Тц. Няма смисъл. Знаеш ги - изобщо няма да се заемат сериозно със случая. Пък и става въпрос за една вила и количка, по дяволите - не за половин милион шибани долара.
Томи кимна, но не каза нищо повече, защото познаваше приятеля си. Щом си е навил да не се обажда на полицията, няма да го направи и това е. Вместо това реши да смени темата и двамата заговориха за бейзбол и риболов - любимите теми на Томи. Пък и за какво друго да говорят? Сейф Харбър не беше голям град по американските стандарти (въпреки че беше малко по-голям от Бангор в Мейн) и тук клишето "нищо не се случва" важеше с всичка сила. Всъщност случваха се много неща, обаче те не бяха от голямо значение - бяха обикновени, битови неща, характерни за всички малки (и не чак толкова малки) градчета. Животът тук сякаш беше в застой.
Затишие пред буря, както обичаше да казва покойната майка на Томи.

3.
Томи Шейфър беше чест гост на няколкото бара в града, но предпочиташе да идва в смесеното магазинче на Хюит, защото беше по-отдалечено и спокойно. Място, където да помисли. Често сядаше на стъпалата, както сега, и пиеше - сам или с компания, но по-често сам. Друг път се качваше на стария червеникав пикап и го нямаше по няколко дни. Беше за предпочитане пред това да виси в студения си, опустял дом и да чака спомените.
Някога Томи беше весел, общителен човек - кореняците можеха да го потвърдят. След нощта на 28 септември, 2005 година и последвалите събития обаче, той се промени. И то не към добро, макар да се държеше приятелски и дружелюбно с повечето си съграждани (с изключение на Боби Торънс, обаче двамата с него не се долюбваха още от хлапета).
На 28 септември, две хиляди и пета година, Клара и Синди - двете дъщери на Томи, се прибирали с колата на майка им от парти в съседното градче Кийтън. На връщане поели, за по-пряко, по път 82, минаващ от окръг Гонт до окръзите Травис и Кийн. Останалото е известно на всеки, който е чел броевете на почти всички по-големи вестници в района.
Шофьорът на камиона, който засякъл дъщерите на Томи, имал късмет - разминал се само с два счупени крака. Онова, което останало от двете момичета, обаче, се побирало в две малки книжни торби - само толкова успели да извадят от смачканата ламарина. Деветнадесетгодишната Синди и петнадесетгодишната й сестра завинаги останаха на една и съща възраст - като Изгубените момчета на Питър Пан. А няколко седмици по-късно почина и майка им, неуспяла да преживее смъртта на децата си.
Тогава Томи се скри на дъното на бутилката уиски. Рядко обаче се напиваше - алкохолът не го хващаше и това вероятно беше част от неговото проклятие. Затвори се в себе си и избягваше дългите разговори. Освен с Данте, разбира се, но той познаваше младия мъж още когато беше малко момче. От друга страна Данте беше единственият, който се опита да му помогне да се изправи на крака... и почти успя. Въпреки че Томи вече не виждаше смисъл в това. Твърде стар беше, за да го е грижа колко дълго и как всъщност ще живее.
Твърде стар.

4.
Данте допи бирата си, остави празната бутилка на стъпалото до Томи и се изправи.
- Е, аз ще тръгвам - рече и се прозя. - Трябва да отскоча до Кийтън, а после да ремонтирам бараката, а пък виж колко окъсняхме.
Тръгна към колата, после спря, позамисли се за миг и се обърна към Томи.
- Да те откарам ли някъде?
Старецът поклати глава.
- Няма нужда, синко. Пикапът ми е наблизо. Пък и...
Той не довърши, но Данте долови неизречените думи. "Пък и няма къде толкова да ида." Кимна, вдигна колебливо ръка за довиждане и забърза към колата. Докато се качваше, отново погледна към възрастния човек. Лекият вятър рошеше посивялата му коса и в тази поза - вдигнал шишето към устните си, странно му заприлича на малко момче, пиещо лимонада, докато слънчевите лъчи играят върху изпотената бутилка.
Данте въздъхна, поклати глава и влезе в колата.

5.
Мина през Кийтън да вземе някои инструменти (понеже единствената железария в Сейф Харбър нямаше такива в момента, а на Данте не му се чакаше до следващата сряда), после отново пое по пътя към градчето.
Малко след като навлезе в Сейф Харбър заваля проливен дъжд и провали плановете му за ремонт на бараката. Ругаейки тихо непостоянното време, Данте се прибра, паркира колата в гаража и петнадесет минути по-късно седеше до прозореца в кухнята, отпиваше от доматения сок и се взираше навън. Дъждът продължаваше да блъска по прозорците, а вятърът пищеше в ъглите под стряхата.