10.12.2019 г., 20:32  

Мълчание :)?

1.4K 4 11
3 мин за четене

Господин Дон Робъртсън е едно такова малко човече. Лежи си в леглото и се усмихва. Не може да говори. Измучава отвреме-навреме. Казаха ми, че от няколко години има Алцхаймер. Вече не може нищо да прави, освен да се усмихва, като му кажеш името и да кърши ръце безпомощно. Другите студенти-сестри, пък и персоналът на отделението, където ми е клиничната ротация, казват за него, че е много сладък. Всъщност го наричат “сладур”, “любов”, “бонбон” и всякакви такива умалителни, които на мен ми се струват накак си - е, не дотам изпълнени с достойнство. Все пак Дон е на седемдесет години. Само преди десетина-двайсет години е бил човек улегнал, в зенита на силата си. Бил е изпълнителен директор на голяма компания, научих. Никой, освен някоя близка жена не би посмял да го нарече “бонбонче” тогава. Дон е в отделението на болницата, защото има пневмония и му вливат антибиотици. Аз съм в отделението, защото съм студент-сестра и общо взето се уча на изкуството да бъда сестра върху Дон и другите болни. Слагам им интравенозни катетри, давам им лекарства, преглеждам ги и записвам в компютъра каквото съм наблюдавал. Не знам обаче защо все ме влече към стаята на Дон. Обичам да го завивам, да му приказвам, да го питам:

 

- Боли ли те нещо Дон - например тук - и го ръчкам в корема, а той само мълчи и съпричастно ми се усмихва. Водим кратки разговори - всъщност само аз говоря.Той или мълчи или от време навреме все пак измучава. Даже му разправих откъде съм - щура работа. Той не разбира сигурно и дума, а само клати глава с вечната усмивка. Идва време за лекарствата. Давам му ги с ябълкова каша. С лъжичката допирам брадичката му и той отваря уста. Изсипвам едно лекарство с ябълкова каша в устата му и после следващото и така нататък докато малката чашка с лекарства е празна. Понякога гледам от вратата тайно какво прави Дон. Той гледа детски предавания или отвреме-навреме обръща глава към прозореца. Кърши ръце. Не е тъжен. По-скоро е учуден. Безкрайно учуден от това, което вижда - навън, по телевизията. Даже аз като влизам в стаята го учудвам. Малка топка е Дон, топка в която все още тупти живот.

 

След няколко дена ме пращат в друго отделение - в родилното. Честно-казано ме е страх. Страх ме е от бебета. Толкова са раними, нежни, чупливи - за липса на по-подходяща дума. Отделението се оказва спокойно. Сестрите си говорят и ние студентите се грижим за майките с децата. Бебетата се оказват не чак толкова страшни. Много реват. Нещо ме смущава в това. Не знам защо. Все пак най-накрая се случва - ще има раждане. Аз питам дали мога да присъствам и ме пускат. Раждането протича сравнително лесно - майката е едра, дебеличка жена, има вече две деца и раждането е бързо. Още не съм се ориентирал кое, къде е и бебето е навън. Една малка топчица. Врещи. Общо взето в родилната стая всеки говори на висок глас. Всеки е превъзбуден. Майката - донякъде упоена, а и от болка сигурно, се редува да се шегува, а после да плаче, докторът дава нареждания на сестрите, те ме бутат и ми викат да застана "там, не там, а ей там". Така или иначе, без моя помощ топчицата живот е родена. Пльосват я мокра и ревяща право върху гръдта на майката. Майка ѝ я обгръща и малкото жабе, намерило сигурност и топлина, престава да врещи. Успокоява се. Нещо се случва в стаята. За момент докторът, сестрите, майката и бащата - който го беше страх да присъства на раждането, но сега е тук, застиват. Случила се е някаква магия. Всички замълчаваме за момент. Не знам защо тишината в стаята ми напомня за безсловесния Дон, там, два етажа по-надолу. Сякаш дочуло мислите ми бебенцето се разшумява отново. Да, бебчо, да мила - бебето е момиченце - тези двамата, които те гледат с такава любов сега са тези, които са поставили капана. Така както родителите на Дон са поставили неговия преди седемдесетина години. Раждаме се, за да умрем. А какво се случва между раждането и смъртта? Бебето изпищя и прекъсна милите ми. Мълчанието е нарушено. Дори и за кратък миг.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Роско Цолов Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

6 място

Коментари

Коментари

  • Благодаря ви Росица и Пийт, че прочетохте и коментирахте
  • Страхотен разказ, Роб! Хареса ми идеята за капана и как бебето прекъсва мислите ти с плача си. Има нещо космическо в този вик, и това е раждането на нов живот, докато един друг живот си отива бавно.
    Много добра идея, и добре разказана.
  • Хареса ми.
  • Радвам се, че разказчето ви се е харесало
  • Хубав стил на писане. Успех!

Избор на редактора

Щипка сол

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...

Хрумна й на шапката

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Трите прошки

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

Не поглеждай назад

Greg

Когато си млад очакваш в живота ти да се случат всички хубави неща. Няма място за провали. Няма мяст...