Мъникът

         Часовникът на кулата на  Сахат тепе удари полунощ.  Една тъмна сянка се плъзна  покрай сградата на Радиото  и се запъти към стария Житен пазар. Беше късна есен, ръмеше ситен дъжд, по улиците нямаше даже котки. Нощта беше тъмна,  студена и влагата пронизваше костите на дребното човече което се движеше като сянка по пустите улици на Филибето. Облечен в стар износен балтон с неопределен цвят, с вдигната яка и нахлупил мазен каскет с пречупена козирка, Мъникът се беше насочил към къщата на  Слав. Движеше се бавно, сякаш беше излязъл на разходка по Главната. Упорито избягваше редките улични фенери, а когато  срещата с тях  беше неизбежна, нахлупваше каскета си почти до носа, сякаш всички наоколо го дебнеха. На улицата нямаше жива душа. Явно Мъникът  идваше от далече, каскетът му беше прогизнал, палтото,  падащо от раменете му и  стигащо почти до глезените, го правеше още по-смешен. Явно това палто не му беше по мярка, а може би въобще не беше негово, кой знае. Изпод козирката, нахлупена до веждите, надзъртаха две  малки, кръгли  очи с  особен блясък. Те се въртяха  наляво и надясно като локатори и не пропускаха да засекат даже собствената му сянка. По тях личеше, че под балтона се крие наистина жив човек, а не дух изскочил от отвъдното. Внезапен порив на вятъра се опита да отнесе каскета му, но с бързината на светкавица, ръцете на  Мъника го нахлупиха още по-надолу. Вече не се виждаха и  очите му. Походката му беше плъзгаща се, стъпваше, сякаш ходеше по жерава или счупени стъкла.  Никакъв шум не нарушаваше злокобната нощна тишина. Защо пък да е злокобна тъмнината през една студена, дъждовна нощ? Навярно, за да се увеличи напрежението около Мъника. А той бързаше към дома на Слав.

         Когато стигна почти до края на големия площад, Мъникът сви на ляво и тръгна по тясната улица, като  се движеше плътно до стените на къщите.  Окапалите по тротоара листа на  дърветата  заглушаваха стъпките му, той стъпваше по тях като по износен персийски килим.  По улица "Екзарх Йосиф" дърветата бяха посадени много отдавна  и през горещите летни месеци осигуряваха приятна сянка и хладинка на живущите на  тази стара улица. Но сега беше късна есен, валеше ситен дъжд, нощта беше тъмна, небето - черно и беззвездно, а клоните на дърветата, голи като пипала на октопод, висяха от бездънното небе над главата на Мъника.

         Малко преди да стигне улица "Иван Вазов", той се спря пред широката желязна врата  и погледна към красивата двуетажна къща, в която живееше Слав. Тя беше потънала в тъмнина и  беше обгърната от непроницаемата тишина на дъждовната нощ. Зад решетките на гаражната врата се очертаваха контурите на  служебната "Волга", която главен инспектор Слав Славов ползваше  не само при изпълнение на служебните си задължения.

         След като се огледа многократно и се убеди, че наоколо всичко спи непробудно и няма  никакви светлинки по прозорците на съседните къщи, Мъникът извади от вътрешния джоб на балтона си връзка специални ключове, увити в омаслен парцал, избра един, мушна го в секретната брава и само след едно завъртане врата можеше да се отвори. Нощният посетител извади малка тубичка и напръска с масло   пантите на тежката врата, изчака минута и плавно  я отвори. Нощната тишина не беше нарушена и този път. Пътят към къщата беше свободен. Сега Мъникът  можеше да изпълни поредната си шегичка. Пренебрегвайки масивната врата на първия етаж, където живееше  инспектор Славов, се насочи към малката дървена врата, която водеше към  втория етаж на красивата барокова къща, принадлежала някога на известен пловдивски индустриалец и търговец на гюлово масло Гюро Лалев.

(следва)