На кафе

Орисала ме е съдбата да живея на една улица с много жени. Хем улицата дълга, хем жените много. И повечето с положение за оплакване. Някои съкратени от работа, други”прегърбени” от нея. Едни от тях самотни, моми или разведени, други с мъже посягащи към чашката по-често отколкото към тях. Та такава е моята съдба. Ще кажете -  „Да му завиди човек”. Да, ама не. Защо ли? Ще ви разкажа.

Имам си една комшийка, с която обичам да си пия кафето. Събота у нас, неделя у тях. Тя момиче още, неомъжена, но беше много приятна. Докато си пиехме кафето ми разказваше своите истории. А те чет нямаха. За своите 29 години беше доста си поживяла. Освен това работеше като секретарка на някакъв баровец. Обаче той дърт и вече само да изкарва пари го бивало. Така ми казваше тя, сякаш мене ми дреме дали я прави нещо. Та, пием си редовно с нея кафето и някак си с течение на времето си станахме много близки. През седмицата се чувахме по телефона, а в събота се радвахме на срещата си като влюбени. Аз бях започнал да изпитвам известно увлечение към Диди и вече си задавах въпроса:

„ – Какво пък толкова, симпатична е, работи, какво от това, че е с някакъв дърт баровец? Нали и дава пари.”

И материалното в мен надделяваше и убиваше всички други аргументи, морални и т.н. Постепенно си идеализирах Диди в съзнанието и започнах с едно лекичко ухажване. Тя отначало се правеше, че не разбира за какво става дума,но една събота аз порядъчно надървен, едвам я изчаках да изпие кафето и се метнах отгоре и. Без прелюдии и обяснения, само с моя главен аргумент. И като се почна една работа...

Няма да обяснявам в подробности, но май съм се представил добре, защото в неделя сутринта още спях, когато тя звънеше на вратата.

- Идвам да пия кафе у вас! – ми каза с тон, не търпящ възражение.

- Влизай! – отговарям.

И от вратата в леглото. Секс маратон, кафе пауза, пак маратон. Пиш пауза, обяд и отново... Свечери се. Диди си тръгна и аз въздъхнах с облекчение. Тя се оказа ненаситна. Вечерях и без да гледам дежурните новини и филм, си легнах. Спал съм без да сънувам, като къпан. Сутринта още в шест часа се звъни на вратата. Отварям, гледам Диди с две пакетчета кафе, от онова „ 3 в 1” .

- Хайде по едно бързо кафе преди работа!

Гледам сънено и мигам. Какво кафе, какво бързо. И докато се усетя, тя ме завлече в леглото и ...

На работата цял ден бях като ритнат от кон. Недоспал и уморен. Прибирам се в къщи с единствената мисъл да си отспя, но не. Диди ме чака и вика:

- Ох, че ми се пие кафе, но не от бързото, а турско, с каймак.

Това нещо продължи цели две седмици. Заслабнах от недоспиване и от този кафе – маратон. Бързо, бавно, с каймак или без. Тя и позите си ги кръсти с имена на кафе марки. Видях аз, че работата отива на лошо и и казах директно:

- Диди, виж, ако караме така, аз година няма да изкарам. Има два варианта за нас. Първия – напускам работа, ти ще ме издържаш и аз ще съм като бик. Втория – разделяме се.

Диди помисли, помисли и взе, че рече:

- Защо тогава, ме прелъга, да докажеш, че си мъжкар ли? И ти си като другите.

- Не, Диди, но откъде да знам, че толкова много ти трябва.

Обърна се Диди и си тръгна обидена. А на мен чак сега ми влезе защо не се е омъжила досега. Че няма кой да издържи на темпото и. Той и дъртия баровец май и даваше пари да не го съблазнява.

Мина месец откакто се разделих с Диди. Позагладих косъма, оперих се. Обаче една събота, сутринта още докато се излежавах, се позвъни.

Ставам,  гледам на вратата една друга комшийка с кана в ръка.

- Комшу, разбрах, че с Диди не пиете кафе вече и реших да ти направя от моето.

И аз докато отговоря, тя влезе и право към спалнята.

- Идвай – вика – че кафе се пие горещо. Студено не струва.

Какво да правя, нали ще ми се смеят, ако откажа. Отидох „ да пия кафе”. Чаша, две, три. Кафенясах. Комшийката доволна си отиде, а аз легнах да поспя. Събуди ме пак звънецът. Излизам, там друга съседка.

- Комши, какво е това, говори се, че правиш хубаво кафе. Я да вляза и на мен да направиш.

Ох, правих и на нея кафе. Не мина и тя с една чаша. И в неделята пак кафенясвах с другите съседки. И всяка сутрин преди работа пиех по едно бързо, а вечер им го сервирах дълго.

Малко останаха съседки, с които не бях пил кафе. Но както беше тръгнала мълвата, щеше да дойде и техния ред. Аз се досещах кой пусна слуха за кафето. Но панталоните ми без колан не се държаха.

Не помня кой ден е било срещам в магазина една позната. Заговорихме се и тя ми казва, между другото:

- Хайде да те водя на кафе.

При което аз не издържах и се развиках:

- Ама стига с това кафе, бе! Аз да не съм министър на кафето! Вашите мъже да ви правят кафе! От днес съм на чай!