На казана

НА КАЗАНА

Хубава ракия правим тук, в балкана. Силна. Опънеш ли една глътка, като нож минава през гърдите ти и ти става топло, топло, а душата ти омеква. Казанът ни се намира извън селото, а от него започват едни ливади - стръмни и гъсти, и зелени, много зелени. Над тях – гори. Ех, какви гори имаме ние! Над ливадите са зелени, сигурно защото приемат цвета им, а колкото отиват по-нагоре – стават сини. Такива са и очите на планинеца – през пролетта са зелени, през лятото стават сини, а през есента кафяви – менят се. Каквато е гората, такива са и те. Пожълтеят ли – край. Като шумата. Шумата пожълтее ли – умира.

Пурдо, така му викат на моя приятел, беше млад и силен, а когато си пийнеше и необуздан. Нисък, здравеняк, с коса като обърнато наопаки щъркелово гнездо, той крачеше със самочувствието на човек, който си знае мястото в живота, сякаш това е точно неговото място и друго не може да бъде. Пурдо умееше да бере дърва, умееше да коси, играеше футбол, пиеше юнашки, пушеше юнашки, а това му беше достатъчно да се издигне в своите собствени очи и в очите на някои от землячките си. Той беше израснал в тази гора, беше пуснал корени в нея и тук се чувстваше свободен и силен.

- Какво занеш ти? – вика ми Пурдо и опъва от ракията, очите му постепенно посиняват, защото вече набира височина, избистрят се, душата му омеква. – Какво знаеш? При Пурдо шега няма. Питай баща си, ако не вярваш.

- Вярвам.

- Ще вярваш, ами. Пурдо не лъже. На, пийни си!

- С колата съм.

- Пий бе, с колата си. Тук аз командвам. Полицията ми козирува. Ако не вярваш, питай...

- Вярвам, ама няма да пия.

- Недей, прав си. Пурдо не е глупак. Душата ми омекна, затова. Пък с бащата ти сме големи приятели.

- Знам.

- Нищо не знаеш. Аз за него човек убивам, разбираш ли?

- Май че те разбирам.

- Разбираш, вятър. Не можеш да ни разбереш ти. Тук си раждан, ама не си тукашен. Но си приятел. Затова ще ти разкажа една случка. Ама да мълчиш! Чу ли?

- Чух. Ще мълча.

- Знаеш ли я оная, сестрата на Сенка? Дето се разведе, с близначетата.

- Знам я.

- Е-е-ех! Змия е тя. Усойница! Как се вие само. Ама Пурдо усеща, стар вълк е. Тук, на село, след десет часа всичко е заспало, брат. Тогава трябва да се действа. Бързо, ако искаш да не те забележат. Почукваш на прозореца, той се открехва и хоп – вътре и после – нали ти казах – змия, кръвта ти изпива. Защото и тя краде. А краденото е сладко, приятелю мой.

- Това ли е всичко?

- А-а, има още. Майката на тая, за която ти разказвам, навремето била като луда крава. Мъжът й и сега набляга на чашката повече, отколкото на нея. Усещам я аз, че когато ме срещне, иска да ми каже нещо. Очите й подскачат като потоци, ама мълчи, дума не обелва. Пък и имат те една градинка до мостлето, под село. Често ходи тя да я понаглежда. Взех на баща ти колелото един ден и отидох до моста. Под него има гора. В гората – кладенче. Та стоя си аз на моста и монтирам колелото. По едно време гледам – стрина ти Люба завива към кладенеца. Във вехта риза, избеляла от слънцето. Гърдите й напират като речни камъни. Ние, планинците, познаваме камъните – речните са най-обли, ама са меки и се ронят. Подмина тя, шмугна се между дърветата по пътеката, а аз – след нея. 

Тъмни са нашите гори, усойни са и всякакви твари живеят в тях. Всичко може да се случи. Гората умее да пази тайна. Дебела сянка има, слънце не пропуска, отдалеч да гледаш – нищо няма да видиш. Знаех го аз това, кръвта ми се отрови, заигра и полудя. На години беше стрина Люба, залязваше вече, а като юница стъпваше – чевръста и здрава, земята играеше под нея. На мен сърцето ми играеше, нямаше сила, която да ме спре. Засилих се, настигнах я и я погълнах. Бях станал змей-горянин. Гората се наведе – никой не видя и не чу. Ей на, теб ти го казвам, щото си приятел и душата ми омекна... Хубава ракия свари баща ти. Как реже, реже. Ти не можеш да я усетиш, щото си с колата. Като се прибереш вкъщи, опитай я. Само че вкъщи не е така сладка, както тук, на казана. Всичко е хубаво, когато е навреме и на място. Инак става малко измислено.

Привършихме с ракията, когато нощта вече се беше разположила върху гората. Пуснах фаровете. Те осветиха пътя пред себе си. Гората остана тъмна и какво ставаше в нея, отдалеч не можеше да се види. Трябва да влезеш, да приемеш законите й, да пуснеш корени в нея, за да я разбереш. Очите ти да се менят, докато станат жълти и край. Като шумата. Тя пожълтее ли – умира.