Среднощната вещица летеше стремглаво, здраво стиснала метлата. По някое време си заплиташе полата у някой клон, но следвайки фурийския си нрав, не спираше и за секунда. Върховете на боровете носеха нейния отпечатък. Ивици черна тафта и бял сатен (от долната и фуста) висяха като весела коледна украса от върховете им.
Среднощната вещица бързаше, тя имаше мисия. Тя беше повелителката на нежната романтика, на влюбения зов, тя летеше с бързината на Шумахер на пистата в Монте Карло, за да прошепне нежните думи в ушите на поредния некадърник, които да спечелят сърцето на неговата Дулсинея. Среднощната вещица беше Сирано дьо Бержерак на нашето време. Когато пристигна на поредната си мисия, с поредния глупак...
-Що ме гледаш така? - попита изнервено. После се поогледа и видя само безпомощно висящи жартиери, разкриващи безсрамно красиви крака. Среднощната вещица вдигна рамене, кокетно сви вежди след тях и надигна вълшебната си пръчка. Тъкмо на време, защото влюбеният беше паднал в коленете и (без да каже и дума естествено), а доскоро ухажваната Дулсинея хвърляше саксии с мушката от прозореца. Среднощната вещица въздъхна тежко, остави горкия да се рие в калта и се отправи към къщата си на един кокоши крак. А там...
Едно бедствие стоеше кротко на масата, парвеше торнадо в чаша мартини и се забавляваше да литка маслинките право в устата си. Беше му скучно. Аха да излезе да поразкърши гората и влезе вещицата.
- Добър вечер, сестро - поздрави то приветливо
- Ооооооооо, я виж ти!? Едно бедствие в добро настроение. Колко изпи?
- Николко, чакам те. Скучно ми е. Колко попаднаха в капаните на Купидон тази вечер?
- Николко - каза среднощната вещица и се стовари тежко на стола
Бедствието изгледа кървавочервените жартиери, спря торнадото, изпи чашата и важно каза:
- Разбирам защо.
Вещицата криво се усмихна и напълни чашите. Странно беше приятелството между тези две стихии. Не се знаеше и дали е точно приятелство. Те просто се харесваха. Бедствието правеше бели, а вещицата замазваше положението след него. Бяха разнородни. Тя имаше нежната душа на поет, бедствието щуравия нрав на буря в чаша вода. Вещицата пиеше виното на любовта, бедствието го разливаше, покапваше по реверите на разгонените лигльовци. Вещицата помагаше на влюбените души да успеят да си кажат това, което трябва, преди да е станало късно, а бедствието като една отявлена феминистка, постоянно подстрекаваше жените да не се доверяват на принцове със съмнителна достоверност. Вратата на къщичката се отвори със скърцане. Кокошият крак се наклони заплашително, губейки равновесие. В стаята влезе жадната Нина. Жадната Нина беше приятелка с двете беладжийки от дълго време. Тя беше много жадна и за пиене, и за мъже, и за приключения. Тя имаше нужда от своите приятелки, както от въздух и вода.
- Хей, момичета, как сме днес? - ухилена широко се тръшна на масата, а кокошият крак клекна, предал се на тежестта.
Бедствието и среднощната вещица се спогледаха и прихнаха да се смеят. Напълниха чашите и пиха... До дъно.
- Момичета, каза жадната Нина, ако ви оставят на самотен остров, какво бихте си взели?
- Химикалка и бележник, каза вещицата
- Ми да си харесаме някоя къща и да я вземаме
- Аз ще си взема, буре ракия, як балканджия и един мюфтия за развлечение, ха ха ха ха!
Работата беше ясна, жадната Нина беше пийнала две-три за отскок, преди да тръгне. Вечерта минаваше изключително забавно. Бедствието мърмореше, че е крайно неприлично от страна на среднощната вещица да лее в поемите си алкохола, който биха могли да изпият, жадната Нина пееше френски шансони и лигавеше снимка на Ален Делон. На вратата се почука... Отново!
Бедствието, като най-трезва в компанията, се надигна, отвори и... Мъж! На вратата стоеше истински мъж! Ланселот, прекрасен! Феб приказен! Жадната Нина го прюти веднага към мощната си гръд, докато бедствието се превиваше от смях.
- Как се казваш, страннико, какво те води насам? - попита делово среднощната вещица, докато бъркаше коктейл, от който хвъркаха искрички, пеперуди, цветове. Никой не забеляза опашката от скорпион, която допълни еликсира. Бедствието се развесели още повече. Подгони вятъра, който духна свещите. В стаята остана само огнището, което топло мъждукаше в оранжево.
- Аз съм Никос, Никос от Гърция, изгубихме се в гората, приятелите ми идват насам.
Това успя да го смотолеви, докато жадната Нина го поваляше върху кожите пред камината. Среднощната вещица вдигна очи към тавана безпомощно и му връчи чашата. Той я изпи на екс. Полузадушен беше. Нина продължаваше да го бори на земята.
- Как мислиш - попита бедствието.
- Дай му секунда - намигна вещицата.
Мощен рев раздра нощта. Никос нарами Нина и я повлече към балдахиновите покои. Секунда след това кокошият крак съвсем клекна омаломощен.
- Утре ще има мускулна треска - каза вещицата.
В интерес на истината тя беше доста симпатична вещица, абе направо си беше красива. Но! Романтичното и сърце я запрати в горите тилилейски, скрита от хората. Бедствието пък се криеше по принуда. Журналисти, какво да правиш...
На вратата се почука... Отново! Този път нито една от двете не стана. Доляха си бутилката и отвориха с трясък и поглед. На вратата стояха две прекрасни същества, по-прекрасни от мраморните статуи на древногръцки скулптор. На всичкото отгоре и почти толкова голи. Бедствието от притеснение вдигна смерч. А вещицата се втурна в кухнята да прави любовни билета. Нито една от тях не забеляза хихикащия Купидон, който мяташе стрелите си по тях. Нито дума, нито вопъл, нито стон... Само святкащи погледи, много мартини и още повече текила.
Къщичката на кокоши крак осъмна потънала в бръшлян. Бегонвилът се стелеше по стените и омайваше в цикламени експлозии. А жасминът беше заспал, пропускайки омайната си миризма между телата, заспали от умората на любовната нега. Това ли беше края на романтичната вещица и веселото феминистично настроено бедствие? Два принца, на два бели коня и по половин царство... Това не е ли магия? Смелият оръженосец стискаше здраво в прегръдките си жадната Нина. Любов... Купидон беше изтощен, но доволен. Дали скоро щяха да пропишат пак или най-после бяха намерили това, което търсят? Жадната Нина Потърка доволно очи.