22.08.2017 г., 13:37 ч.

На път 

  Проза » Разкази
573 2 5
8 мин за четене

     На път за застрахователната компания отбих да налея бензин. Докато плащах, видях в кафенето Боби – моя съученик. Остарял ми се стори и се уплаших, че това се е случило и с мен. Зад касиерката имаше огледало. Грозно огледало.

     Махнах с ръка на Боби, той ме видя, доближих се.

     – Да те почерпя ли едно кафе? – попита.

     Съгласих се. Не бързам. Но не му позволих да черпи. Нямаше вид на човек, който може да си го позволи.

     – Защо си остарял толкова много? – питам го. Не бива така. Ще ни вземат за старци. Никой не бива да узнае, че сме връстници. Затова го гледам по-уважително, отколкото подобава за съученик, с който сме ритали шишарките в училищния двор през голямото междучасие.

     – Не съм остарял – вика. – Още по-малко – много. Просто годините си казват своето.

     Годините не могат да говорят, та да си казват своето. И затова никой не ги слуша какво мълчат: мълчаливите съществуват само за себе си.

     Казвам му го. А той настоява:

     – Не е то баш тъй, ама... Щом казваш. – Загледа ме. И се усмихна: – А ти защо си се накиприл така? С тоя ленен костюм, а и такъв един изгладен, като от списание  излизаш. Кюнец. Да не си забърсал някоя младо гадже, а?

     Щях да му кажа, че на тия години мога само пода да забърша, обаче се сетих, че пак за възрастта ще стане дума. Уж годините не могат да говорят, а ни принуждават все за тях да говорим. Някакво наказание трябва да е това – времето не се интересува от нас, а само ние от него. Никаква взаимност.

     – Няма такова нещо – отговарям. – Аз по гаджета не ходя. Нямам време.

     – Ха-ха! – развесели се съученикът ми. – Време нямал! Че за това време трябва ли?

     – Трябва, и още как. – Точно пък той ще ми казва какво трябва, за да свалиш гадже. Като го гледам, той гаджета не е свалял през последните двайсет години. Обаче го съжалявам. Бяла брада, бяла коса, широки дрехи, потно чело, кепето на масата – старо и безформено, очите му... няма очи. Избол ги е като гръцка статуя. Вмесот тях има празни дупки, мъртви, зеещи, студени.

     Кафето дойде. Точно такова го мразя – късо. На всичкото отгоре не мога и да запаля цигара. Откакто забраниха пушенето в затворени помощения, всички помещения ми се струват затворени. Изпих черната течност на екс и реших, че е време да тръгвам. Все пак го попитах:

     – Кажи, ако има нещо. Кажи де?

     Той взе шапката си и я сложи.

     – Искаш ли да пушим?

     Искам, разбира се.

     Излязохме, запалих. Той – не.

     – Нали искаше да пушим? – питам го и се досещам, че може да няма пари за цигари. Подавам му от моите.

     – Вече не пуша. От скоро.

     Значи ми е предложил да пушим само защото е видял, че аз го искам. Добър човек е. И ми даваше да преписвам по математика. Какво ли е станало с него? Дали не е болен? Спомням си, че жена му беше много шантава. Няколко пъти го беше гонила от къщи, но все се сдобряваха. Чувахме се отвреме-навреме. Преди години, не беше толкова отдавна, играехме в неделя футбол в двора на техникума. Той беше по-голям от двора на нашето училище и вместо шишарки вече ритахме истинска кожена топка: като спортисти-ветерани, които имат все по-хубави топки и все по-калпави крака. Но това мина и замина, вече не се виждаме в неделя. Нито през останалите дни от седмицата.

     – Обаждай се – посъветвах го. – Може пък да можем да си помогнем с нещо. Кой знае.

     Съгласи се. И си тръгна. Вятърът развяваше широките му крачоли като рокля. Тъжен човек.

     Запалих колата и направо в застрахователната компания. Изчаках реда си без да бързам, защото исках да отида на гишето на момичето, което ме обслужваше и преди;бях си въобразил, че я познавам.

     – Здравейте – усмихнах се по възможно най-привлекателния за мен начин. – Ето ме и мен. Не съм се забавил много, нали?

     – Ни най-малко – усмихна се момичето по възможно най-досадния за нея начин. – Всъщност ви очаквах вчера.

     – Възникнаха непредвидени обстоятелства – рекох. – От тези, които не зависят от мен.

     Поне бях искрен. Този доктор го познавах още от времената, когато със съученика ми, Боби, ритахме шишарки.  Беше от бе клас - паралелката с най-много отличници в гимназията. Зубъри. На този му викахме пор. Не знаех, че ще стане лекар. Но бях сигурен, че ще си остане пор за цял живот. Не бях сбъркал. Да ме отреже така! Като непредвидено обстоятелство.

     – Така ли? Какви обстоятелства? – тя кръстоса краката бавно и спокойно; докато наблюдавах тези прекрасни и плавни движения, и аз пожелах да се прекръстя. В мен нахлуха чудодейни мисли, съответни на красотата на бедрата ѝ и на напредъка на моята болест.

     Подадох документите от болницата. Надявах се, че ще ме прегледат в поликлиниката, набързо. Обаче като отидох там, установих, че нещо трябва да е станало, от рода на терористичните зверства напоследък. В поликлиниката имаше един рентген, всъщност табела, имаше място за почивка, място за чакане, тоалетна и отворена врата, на която пишеше „Уши, нос и гърло”. Наострих ушите, почесах носа си и нещо ме хвана за гърлото: разбрах, че най-вероятно поликлините вече не съществуват. Сменили са презназначението си. Не е било терористична атака. Друго е станало. Нещо, което е минало през времето и си е отишло. Като любов. А уж казват, че всяко време било за любов. Не е така.

     За това се обадих на пора, моя познат доктор. Той ме прати в болницата, там да ме прегледат. После при личния лекар ходих за един печат. И накрая – пак при пора. А той:

     – Лошо! Съжалявам.

     Поговорихме. Аз съжалих повече от него.

     – Трябват ми тия пари бе, човек!

     Обясних му нещата. Документът за здраве ми трябва, за да изтегля кредит. Обещах на дъщерята. Тя толкова много се стара. Успехът ѝ беше отличен. Искаше да учи в чужбина. Не бяха кой знае колко пари, но ги нямах. Малък заем ще ми помогне. И жената ще изтегли. Ще се оправим някак.

     – Нищо не мога да направя – вдигна раменете си той.

     – Съвсем нищо ли? – намигнах му. Исках да го корумпирам. Бях готов да му дам кило сирене.

     – Съжалявам. – Отряза ме. Пор.

     Сега искам да корумпирам девойчето от застрахователната компания. Затова се бях облякъл като Ален Делон. Измих три пъти предните си зъби, задни нямам, облякох най-новите си дрехи, ароматизирах ги със спрей, който май беше срещу хлебарки, и изправих гръбнака по такъв начин, че да изглеждам поне с десет години по-млад и с двайсет – по-здрав.

     – Няма да мога да ви застраховам – прозя се момичето. Изглежда ѝ беше скучно. – Рискът е прекомерно голям за здравна застраховка.

     – Но защо? – престорих се на изненадан.

     – Написали сте във формуляра, че нямате здравни проблеми. Дори че не сте опериран. А в медицинските документи пише друго. Съвсем друго.

     – Това е невъзможно! Да не би да съм объркал нещо?

     Взех документите и започнах да ги наблюдавам. Нищо не виждах без очила, но се преструвах, че чета. Усетих погледа ѝ върху себе си. Как да ѝ предложа рушвет?

     – Желаете ли – опитах с галантност и с аромат на инсектицид – да обядваме заедно? Стана време вече – погледнах часовника си и ми се стори, че наближава осем вечерта. Поне стрелките натам се бяха врътнали.

     Тя се засмя. Добър знак.

     – Не, благодаря, още ми е рано. Пък и защо? Това няма да помогне.

     Ударих на камък. Значи положението е по-лошо, отколкото предполагах.

     – Вижте – смених тактиката; реших да бъда искрен.  – Без здравна застраховка няма да мога да получа кредит от банката. Там са категорични. Потребителски кредит с такъв размер отпускат само при наличие на здравна застраховка. Няколко пъти ги помолих да направят изключение, но...

     Тя кръстоса краката си наобратно. Странно: циферблата не виждам, буквите – също, но тези красоти пред мен са ми напълно ясни, дори прекалено. Преглътнах.

     – Няма да може да получите потребителски кредит без здравна застраховка – съгласи се делово момичето, за да ме обезкуражи безкръвно. – Такъв е редът. Нещата са обвързани.

     Значи нещата са обвързани. И аз съм обвързан, моето момиче – рекох си. Затова обичам и жената, и дъщерята. Силни са връзките ни. Много ги обичам. И какво да правя сега? Как да се върна вкъщи? Не стига, че нямам пари, а и болестта...

     "Ако не се лекуваш, положението ще стане драматично. Само след година." – Така каза моя познат, докторът. Порът всъщност.

     Много му знае главата. При мен нещата станаха драматични още преди три години. Когато усетих, че вече... Няма значение.

     На връщане спрях на същата бензиностанция. Искаше ми се пак да поговоря с моя съученик. С Боби. Къде ли беше отишъл? Отидох до касата да поръчам кафе, видях се в огледалото, грозното, и настръхнах: бяла коса, бели дрехи, треперещи ръце, а очите... нямах очи. Някой или нещо ги беше издълбало и те излъчваха празен, тъжен, безсмислен поглед, обърнат навътре.

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Бланш, Кети.
  • Все по-силни стават разказите ти, Владо!
  • Благодаря, Стойчо, Силве.
  • Това е най - веселият ти разказ, от тези които съм чела. Сълзи не ми излязоха, по - скоро беше от онзи смях, в който си казваш: "Смей се, докато е време. После и на теб ще се смеят."
    Страхотно чувство за хумор, кратка ,ясна и въздействаща реч, темата за времето и мен ме вълнува. Харесах размислите ти, поздравления! А сравнението на избодените очи с гръцка статуя е гениално!
  • Когато човек попадне на лошо огледало и кредит на доверие губи!Поздрави за написаното!😉
Предложения
: ??:??