На разсъмване
Събудих се мокър. Както всяка сутрин всъщност.
Слънцето вече ме гали с лъчите и ще попие и последната капка влага от мен. После ще стане горещо... дори повече от вчера. Но аз обичам слънцето. То ми дава живот. И сила...
Но аз всъщност съм слаб. Чувствам се мръсен, жалък, стъпкан... Отрепка, върху която разни същества изливат телесните си течности. Сякаш съм роден, за да ме тъпчат.
Понякога си мечтая да ме намери красиво и нежно момиче, което да ме обича до края на живота си. Да ме пази, да се грижи за мен и да ме съхрани завинаги. Знам, че тогава ще бъда най-щастлив. Не искам слънцето да изсушава сълзите ми, а нежните устни на девойката да целунат капките вода, за да спра да съм тъжен.
Но шансът това да се случи, е нищожен. Тук не идват красиви момичета. Дори и да искат, не могат. Наоколо има само смърт и забвение. Не знам защо тук съм роден, но знам, че не мога да изоставя това място, защото тук са корените ми. Трудно ми е да виждам непрекъснато запустелия двор и сухите храсти, но нямам друг избор.
Аз съм листът на червената роза. Знам, че един ден ще се съсухря и завинаги ще си отида от лицето на земята. Но дотогава трябва да живея. Да давам сили на розата, за да може тя - красивата, да искри в прелестта си. Иначе как ще ни открие девойката... Онази от сънищата...
Събудих се мокър. Както всяка сутрин всъщност. Но днес май повече. Дали защото нощта беше влажна или просто вчера повече кучета минаха оттук...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Далия Всички права запазени
