НА ЗАЗОРЯВАНЕ
НА ЗАЗОРЯВАНЕ
Една жена на трийсет и три - това съм аз. Една самотна жена на трийсет и три. И аз съм имала първа любов още в училище. Даже мечтаехме като завършим да се оженим, но той замина за Америка. Чаках година-две да се обади, да се върне - напразно. През това време останах без приятели. Едни от тях се задомиха, други бяха започнали да правят кариера и аз останах сама. Все чаках, все се надявах. И ето ме сега самотна, никому ненужна. Моите приятели поне имаха деца. А аз имах само работата си и нищо друго. Сиво, скучно ежедневие. Едно и също до полуда. По едно време мислех да пиша до клуб „Запознай се”, но там пишеха само умни, красиви и весели хора. Явно не бях и за там. Понякога ми идеше да взема едно въженце и да се обеся, но откак четох, че има живот и след смъртта, направо се отчаях. Без изход. Животът ми беше без изход!
Една вечер, тъкмо се смрачаваше, реших да не гледам телевизия -единственото ми развлечение - бях се приготвила да си лягам и изведнъж иззвъня телефона. През последното тримесечие не се беше случвало. Чудех се кой е и реших, че е грешка. Няма да ставам. Но телефонът продължаваше да звъни. Бях вече полегнала и се бях унесла, когато реших да стана и да вдигна телефонната слушалка.
- Ало!
- Ало, мила ти ли си?
Стори ми се познат глас. Много познат.
- Ало,чуваш ли ме? Удобно ли е да говорим? Току-що пристигам от Америка и първия човек, когото искам да чуя и видя си ти, моя любов! Помниш ли ме?
- Как да не те помня! - от вълнение щях да изпусна слушалката. Това бе гласът на моята първа ученическа любов. Не вярвах на ушите си, сякаш бях в унес и това не се случваше с мен.
- Искам да те видя! Мога ли да те видя? - попита нежно той.
- Може, веднага, идвай, чакам те!
Луксозна лимузина не след дълго спря под прозорците ми. Той беше същият, както преди, годините бяха минали покрай него. Оправих косите си и още преди да позвъни аз го чаках на вратата. Заслужавах го. Заслужавах това щастие след толкова години чакане. Цял век останах в прегръдките му. Не вярвах на очите си - той беше същият и всичко беше, както преди. Вечеряхме на свещи и говорехме идин през друг, толкова много имахме да си кажем. И тогава той извади от джоба на сакото си една кутийка. Една кутийка с две халки и ме попита:
- Искаш ли да станеш моя жена? Искаш ли да дойдеш с мен в Америка?
- Да! - тихо се отрони от устните ми.Това съм чакала години наред.
Започнахме да кроим планове за бъдещето. Искахме да имаме много деца, нямаше за кога да отлагаме. Все пак това са трийсет и три години, а за мен животът тепърва започваше. Какво щастие!
Разказваше ми за къщата си, за работата. Казваше колко много съм му липсвала. А той на мене? Сбъднаха се всичките ми мечти!
Вече се развиделяваше. Пак не можах да заспя. Лежа си сама в леглото и си мисля: "О, Боже, добре, че мечтите поне са безплатни!"
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светлана Лажова Всички права запазени
Да, добре че ги имаме!!!
