Наблюдателят    

Моя работа ли бе да се намесвам в развитието на другите светове?  Някъде там остана предишният ми живот-приятелите, спомените, радостта, усещането, че всичко е част от теб и ти си във всичко. Тъгата на новия ми живот обича да посреща изгревите на слънцето. Тук, в този свят, то определя ритъма на живота, който, възпроизвеждайки се, забравя своите най-ярки достижения и общо взето в несъвършени вълнообразни пулсации се опитва да превъзмогне биологичната агресивност на видовото многообразие което поддържа.

Облечен съм в тяло.  То е обвито в памучни нишки-дрехи и е новия ми “дом”.  Не е лош, можеше да бъде и по зле. Все още не съм загубил напълно спомените си, и познанието понякога ми помага да оправдавам безсмислието на емоциите, които висшите създания (включително и аз), живеещи тук  притежават.

Бистрият планински въздух  абсорбира небесната светлина и в танца на земните изпарения златистото преобладава. Иска ми се да е по-приглушено, с виолетов нюанс и сребристи  синкави оттенъци.  Иска ми се да съблека оковите на плътта си и да се потопя във фотоните на светлината, да забравя защо и как стигнах до тук. Отнякъде се чува ритмичния глас на камбана, а това значи, че денят официално се е родил и следва да извърви копнежите на своите жители.

Не всичко разбирам! Живеят за да сравняват придобитото. Разделят го в едно съперничество на личности и общности, което нажежава страстите и погубва планетата, но кой съм аз, че да ги съдя? Тук всичко трябва да се извоюва-правото на мисъл се нуждае от храна и дом, от  приятелски жестове, от компромиси и от добродушно лицемерие. За да имаш право на своя Истина трябва да опознаеш, приемеш и преглътнеш тази на другите-в името на Любовта, с която можеш да оправдаеш всяко злодеяние, което си готов да признаеш, за да ти простят ближните преди да продължиш да ги тормозиш както си свикнал. С тази Любов украсяват емоционалните си зависимости.

Някъде там, в обятията на пространството блести във всички цветове на дъгата и резонира с хармоничното вселенско знание  кристалният свят. Сещам как се радвахме на прелитащите прашинки светлина, носещи информация за далечни форми на живот. Ние грижливо я улавяхме и я съхранявахме, радвайки се на всеки миг , в който съществата от другите видове успяваха да надскочат личните си граници. Недалече от нас внезапно се появи непознат транспортен уред. Повредите по корпуса  нямаше да позволят на пътника да съхрани енергията в биологичната си обвивка. Той го знаеше и в последните си мигове излъчи мисъл. Въпреки забраната реших, че трябва да му помогна-заради мисълта, в която се разказваше за нещо наречено Любов.  Така се озовах тук. Моята работа е след време да разкажа на другите за Любовта. Ще ми се да е скоро- да не би някой от моя свят отново да се изкуши от нещо, което съзнанието на Биологичните идеализира...

  - Здравей, тате! Как мина разходката?

  - Здравей, сине! Не бе лоша, дай да те прегърна.

  - Мама се обади. Пита днес как си. Каза, че ще се върне за вечеря.

  -Друго каза ли?

  -Да! Каза да не забравяш, че те обича.

Усещам как очите ми се пълнят със сълзи и миг преди да ги изтрия се озовавам у дома в кристалния свят. Вече съм сигурен, че човекът, който върнах на близките му, е добре. Добре е да уважаваш живота на другите независимо от това дали го разбираш. Това научих от сълзите на онзи мъж. Дано той ме забрави някой ден.