Едва минава седем, а градът вече е буден. Сякаш нарочно хората в него са станали по-рано от сън, за да се насладят на една от тези последни синьо-зелени прохладни утрини, с които лятото деликатно намеква на всички, че скоро ще си отиде. Има нещо меланхолично, нещо тъжно и закономерно в това. Като краят на успешен сериал, който ти дава усещането за съпреживяност, примесено с очакването на следващия сезон. Помня как преди години един малчуган от пети клас ми зададе коварен въпрос, на който не можах да отговоря тогава: „Къде отива лятото, след като свърши?“. Опасявам се, че не мога да отговоря и днес, а уж съм помъдрял. Или поне така се предполага. Има въпроси, на които цял живот така и не намираме сили или начин да отговорим.

Шумът наоколо ме кара да мисля, че може би големите градове никога не спят. Трябва да проверя това някой път, но кога ли. Морфей всяка нощ бързо-бързо ме приспива в своето абаносово легло, заобиколено от красиви алени макове.

Излизаме с Валка от вкъщи и поемаме по широките улици, окъпани от лъчите на сутрешното слънце, което все още великодушно запазва търпение без да бърза да превключи в режим „жега“. Не още, малко по-късно.

Коли и автобуси на градския транспорт, пълни със сънени пътници и недоволни шофьори, се надпреварват да ни задминават едни след други, докато ние обсъждаме книгите, които четем в момента, служебните й задачи и моите планове как да прекарам пълноценно пореден ден в офиса им. Тези дни често ходя с нея там. Имам възможност сега - преди началото на новата учебна кампания. А и така сме по-дълго време заедно, без да се делим с работата си или с обстоятелствата. Това ми дава толкова много неподозирани възможности. Мога да й нарисувам, без тя да ме види, грозно човече, разтворило ръце за прегръдка – някъде на тефтерчето й за ежедневни задачи. Мога да я чувам как от време на време трака енергично по клавиатурата на компютъра си. Да я виждам - съсредоточено вперила поглед в монитора, за да се справи с поредното си служебно предизвикателство. Скришом да й се любувам. Да помълча до нея, за да не й преча. "Двама като са, по-лесно се мълчи", както казваше героят на Стефан Пейчев, бай Стамен Американеца, в българския игрален филм „Мъже без работа“ от далечната 1973 г.

Женени сме вече цяла вечност, а се чувствам като в първите ни дни заедно, когато се учехме да мислим в множествено число. Улавям се, че напоследък все по-често си давам сметка какво всъщност се крие зад израза „другар в живота“.

След няколко преки вече сме на булеварда, встрани от който са градските гробища. Тази отсечка винаги ми действа отрезвяващо. Кара ме да осъзнавам смисъла на думата „преходност“ и тленността на всичко човешко, което не е чуждо на никого, и с което хора запълват съдържанието на Книгата на живота си. Докато един ден…един ден разбират, че всъщност нищо не зависи от тях и никога не е зависело. Те просто са си въобразявали, че е така, хранейки тази своя любима самоизмама с гранулите на егоизма и себелюбието си. Докато не започнат да се чувстват като дете, на което са дали да си поиграе за малко с най-хубавата играчка на света – животът, а той наистина е прекрасен. И че всяко нещо, което има начало, по подразбиране, има своя край.

„Упокой, Господи, душите им, а ние нека не ги забравяме, защото вечността е всичко, което ни очаква ….“ – съзирам този надпис на входовете на мястото за вечен покой, докато гледам през каменната ограда как един слънчев лъч нежно гали голяма мраморна статуя на ангел с разперени криле, държащ в прегръдката си малко момиче. Хората измислят различни начини, за да оставят някаква след себе си. Някакъв малък белег – като черта от нож върху кората на дърво, за да се знае, че ги е имало, че са били тук, когато „сега“ се превърне в „тогава“.

Две жени от пловдивската „Чистота“ метат мълчаливо наоколо, а един мургав шишко ги наблюдава безучастно, докато дояжда мазната си баница, седнал на стълбите на подлеза. До него стои тъжно полупразно шише от боза. Няма как – „храната прави борбата“. Така е било и така ще бъде.

Бързо минаваме покрай тях, защото всъщност бързаме не само за офиса на Валка, но и за да видим нещо красиво, което наблюдаваме последните няколко сутрини – едно високо стройно момиче със спортни дрехи и дълга коса, укротена на опашка, обучава млад лабрадор на различни команди. Кучето я гледа с големите си умни очи, които сякаш говорят. Сериозен е. Съсредоточен в това, което прави. Виждал съм хора, които се отнасят по-небрежно към работата си в сравнение с този четирикрак чаровник.

От време на време поспират, а тя му говори окуражително и го гали сдържано зад ушите. Едва тогава той си позволява да размаха весело във въздуха опашка и мокър нос. После продължават заниманията си.

Досещаме се, че кучето се подготвя, за да бъде полезно на незрящ човек. Има специална дръжка на гърба си, медальон с името на някаква фондация, а младата жена държи в ръка разтегателен бял бастун, за да свиква то с него. Настръхваме от тази специална връзка между човек и животно в името на каузата да правиш добро, да си полезен на някой, който е по-слаб от теб по някакъв начин. Изведнъж си казвам, че не всичко е загубено, че обичам хората или поне тези от тях, които са успели да се запазят като човеци. Иска ми се да ги прегърна и силно да ги стисна, да бъда един от тях.

- Този път ще я спра. – казвам решително. – Ще я спра и ще я помоля да ми разкаже за себе си и за това, което прави. Възхищавам й се!

Виждаме жената и кучето доста пред нас. Бързаме, доколкото можем, за да ги настигнем, но на кръстовището те завиват наляво и ги губим от поглед. Изчезват някъде в лабиринта от панелни блокове.

Малко съм разочарован, но това е положението. Нещата не винаги се случват така, както на нас ни се иска.

- Не се ядосвай! – казва Валка. И утре е ден. Пак ще ги срещнем.

- Да. – чувам се как отговарям замислено. – И утре е ден.