Най-последният
Към 12 и 20 отнякъде се изсипват хора, много хора, на последния етаж, пред реанимацията. Точно в и половина се появяват двама с бели престилки. Народът се скупчва край тях. Двамата четат от някакви листчета имената на болните и информират накратко. Местя се ту при единия, ту при другия, за да зърна името ù на листчето.
- Вие каква сте ù?... Знаете, снощи... няма много надежда... с две лекарства..
- Какво "снощи"? Нищо не знам.
- По спешност поставихме стент. Тя имаше в лявата, а сега поставихме в дясната коронарна артерия.
Народът обува калцуни. Намята бели престилки. Влиза забързано в отделението.
Тръгвам наляво. Откривам я.
- Дръжте ръката ù!
Хващам ръката ù. Здраво я стискам, а тя се дърпа, извива си китките. Виждам душата ù как се бори неистово да я напусне, право през гърдите ù, нагоре, към тавана. Опитва да се отскубне от бинтовете, с които са я завързали за леглото. Опитва да си извади многобройните тръби и абокати, забучени в измъченото ù тяло. Разпозна ли ме с размътения си поглед? Видя ли ме, че плача? И разбра ли?
Сестрата ми буташе лист с "Информираното съгласие", което трябваше да подпиша, а от гърлото ми, стегнато като в нашийник, едва изхлипваха отговори.
Една лекарка, самоотвержена до безсмислие, сяда на леглото ù да ù прави ехокардиограма. Абсолютно ненужно. Абсолютно жестоко, защото изглеждаше, че и допирът на трансдюцера до гръдния кош причиняваше болка.
- Не ме ритай, миличка.
Най-последният половин час.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Павлина Гатева Всички права запазени
