31.07.2014 г., 21:45 ч.

Най-великата творба 

  Проза » Разкази
911 0 1
9 мин за четене

Съгласи се да ми даде интервю, но поради натоварения ѝ график, се наложи то да се случи по време на работа. Разбрахме се да се срещнем в апартамент на последния етаж на една забутана централна кооперация. На приземния етаж имаше магазин за плод и зеленчук. Бях любезно посъветван да се облека възможно най-удобно и небиещо на очи - по възможност с анцуг. Разбира се, не облякох анцуг. Не можех да си позволя да взимам интервюто на живота си облечен с анцуг. Макар да съзнавах, че всъщност анцугът в случая бе потресаващо адекватен и всичко друго би било признак на снобарска претенция. Все пак избрах един стар, изтъркан кафяв панталон, тениска на Motorhead и черни кецове. На тениската имаше изобразен череп с мустаци, и надпис: "49% Motherfucker, 51% Son of a Bitch". Бях я избрал съвсем произволно и изобщо не ми хрумна колко гениален от гледна точка на символика беше изборът ми. Слънцето залязваше необичайно бавно, сякаш искаше да стане пряк свидетел на интервюто, макар да съзнаваше, че това няма как да се случи. Така че най-накрая му се наложи да залезе - всемогъщото слънце, владетелят на живота и смъртта, беше безсилно пред крехкото ù, но осезаемо като пъпка на носа величие.

Тя беше най-великият поет, живял някога на тази планета. Аз бях най-големият сексист в литературната критика - просто не можех да прочета и страница от нещо, написано от жена, без да сбърча нос. Бях посветил журналистическата си кариера на това да откривам нови и нови писателки и поетеси и да ги сривам със земята. Толкова ме беше гнус от женското писане, че дори мисълта за сексуален контакт с пишеща жена ме караше да изпадам в пристъпи на влудяваща ярост и остро чувство, че всеки момент ще повърна. Едновременно. Веднъж дори написах разказ за мъж, който купува чиклити на килограм, затваря се с тях в банята, чете ги без да отлепя очи от страниците и повръща, докато банята не се напълни с повърня догоре, след което се отпуска на повърхността на това вонящо мъртво море и заспива. Разказът спечели конкурс за съвременна белетристика - журито било удивено от безскрупулната и стряскащо буквалистична метафора на синдрома на пресищането от всякакви блага (включително изкуство) на съвременната цивилизация и на размиването на класическите ценности и стандарти. А на мен просто ми се повръщаше от женското писане!

(Между другото, накрая, естествено, чиклит-мазохостът свършва удавен в собствената си повърня. Но това го казвам под строг секрет, за да не ме помислят за мекушав и склонен да даде какъвто и да било шанс на женските пориви към перото).

 Аз бях най-големият ù фен. 

На най-великата поетеса.

И ето, че сега - само след няколко крехки мига - щях да взема интервю от нея. Интервюто на живота си. Ако животът представлява една нескончаема поредица от интервюта (а той представлява именно това!), то това интервю за мен беше нещо като поантата в моя житейски роман. Онова едничко изречение на 309-та страница, което съдържа в себе си целия ненужен патос на книгата и обезсмисля по-нататъшното ѝ четене, и което ти завира дебел напукан показалец в лицето и през смях те кара да осъзнаеш, че цялото четене преди това е било единствено загуба на време и безпочвено клане на мозъчни клетки. Моето изречение щеше да съдържа в себе си цялата поезия на човечеството. Моето изречение щеше да бъде поезия. Защото щеше да бъде изречено за нея. Заради нея. Пред и заедно с нея. В нейното име. Щеше да съдържа нейното име!

Но да караме подред. Тя винаги кара подред. Един по един.

Изчаках слънцето да затвори и последното си любопитно око и позвъних на входната врата, долу до магазина за плодове и зеленчуци. Докато чаках, силно ми се доядоха чушки. Печени. Пълнени със сирене. Или пък в бурания с индустриални количества чесън. Мислено влязох в затворения магазин, пробягах покрай чипсовете, замразените мръвки, после покрай напитките (допи ми се бира, но потиснах това желание в името на чушките), сладките изделия, подминах плодовете и ето ме пред бленуваните чушки. Грабнах колкото можах в две шепи и на бегом преминах покрай шашардисаната касиерка. Стъклените врати покорно се отвориха и ме пуснаха да запълня празнината помежду им, макар и мимолетно. Откраднах! Макар и само в мислите си – това беше репетиция за предстоящия ми голям грабеж. В името на изкуството. И журналистиката – ако в нея в наши дни беше останало някакво изкуство.

Да крадеш изкуство в името на изкуството е като да ядеш пълнени чушки в името на пълнените чушки – не ти трябва причина, не ти трябва алиби, нито подтик, всичко извършваш машинално, без да мислиш за последствията, защото после всичко отива на едно място. И след това нито изкуството, нито чушките те обвиняват. Само хората. Тези, чиито изкуство си откраднал и тези, чиито чушки си изял. А те – и изкуството и чушките – са ничии. Как може да откраднеш нещо, което е твое през цялото време?

Хората обаче не разбират. Хората постоянно искат да притежават. Има ли по-голяма смешка от това? Този, който не притежава дори себе си, да твърди, че притежава нещо? Ха! Това е перифраза на едно нейно стихотворение – барабар с „Ха!”-то. Подобни възклицания са типични за нейното творчество, и това едва ли е учудващо, особено като се има предвид природата на нейната основна работа, по време на която пише и стиховете си.

Глухото щракване на автоматизираната система за дистанционно отключване на входната врата прекъсна мислите ми и те обидени тръгнаха да дирят слънцето. С кристално празна глава, аз влязох във входа на кооперацията, изкачих се по стълбите до последния етаж преди това изречение още да е свършило и зачаках пред масивната дъбова врата. Не се наложи да чакам дълго. Ключалката прещрака и пред мен цъфна мургав млад мъж по халат и боси крака. Вежливо ме увери, че аз трябва да съм аз си и че тя ме очаква във всекидневната, след което бързо закрачи към кухнята, за да направи кафе. Отказах кафето и поисках бира. Нямало, обаче имало Бакарди. Съгласих се с фалшиво притеснение за професионалния ми морал, което тя май в последствие възпя в бял стих. Бяло беше почти всичко наоколо – бял кожен диван, бели фотьойли, бяла мраморна масичка, бели копринени пердета, а когато мъжът влезе в стаята с Бакардито и колата ми в ръце, всичко стана още по-бяло, чак ми прилоша. Подаде ми чашите с усмивка. Отлично знаех кой е и защо е тук. Изобщо и тримата знаехме защо всеки един от присъстващите е тук – положение, което в никакъв случай не спомагаше за раждането на нещо поетично. И все пак, и въпреки това, точно тук и точно по този начин се раждаше най-вдъхновената и вдъхновяваща поезия на нашето съвремие. Нейната!

Тя не каза нищо, само ми се усмихна. Пазеше думите си, както гмуркач пази въздишките си. Освен това всичко в тази бяла стая отразяваше казаното с двойна сила и фотьойлите, дивана и пердетата си го подмятаха като топче за пинбол, нащърбвайки го до неузнаваемост, докато не се смали и накрая стопи и стане част от ослепителния пейзаж. Можех да се закълна, че всичко наоколо, цялата тази неестествена белота навсякъде, всъщност беше съставена от погълнати думи, изказани с прецизността и пестеливостта на анестезиолог, така че да не наруши съвършената цялост на тази рапсодия в бяло. И всяка дума, не достатъчно красива или казана не на място, би се превърнала в черно петно върху разкошния бял диван, или в сива дупка в коприненото перде... Сякаш тя се опитваше всячески да избегне именно това. Ако това действително бе така, то цялото ù старание беше обречено, тъй като аз все пак трябваше да си отворя устата, за да задам въпросите си. 

„Да започваме”, казаха очите ù. „Хайде”, отвърна свенливата ми усмивка. „Пълнени чушки”, прошепна стомахът ми. Казах му да мълчи, сега не беше време за обикновени удоволствия.

Мъжът свали халата си. Тя свали своя – също бял. Аз се прокашлях – без да искам и веднага се извиних с вежди. Настаних се в удобния бял фотьойл близо до мен и срещу нея и него. Извадих малкия си бележник и един добре подострен молив (химикалката беше немислима!). Всичко беше готово. Интервюто на живота ми можеше да започне.

Тя добре знаеше, че аз съм най-големият сексист в литературната критика и страстно мразя женското писане. Знаеше и, че тя едва ли има по-голям фен от мен. И в това и двамата не виждахме никакво противоречие. Начинът, по-който се раждаха творбите ù беше неопровержимо доказателство за тезата ми, че една уважаваща себе си жена никога не би могла да напише нещо стойностно. А нейните стихове бяха плод на нейната искрена ненавист към самата себе си. Неуважението, с което подхождаше към собствената си личност – във физически и духовен смисъл – направо изправяше космите на ръцете ми от кеф! Вдъхновяваше ме до степен толкова силна и абсурдна, че я желаех неистово. В чисто физически аспект! Но знаех, че никога няма да я имам и това ме караше да харесвам творчеството ù още повече.

Тайно се страхувах, че ако все пак успея да я имам, тя ще изсмуче целия ми човешки смисъл и от мен ще остане само един ужасно слаб бял стих в неистово дирене на ненужна глупава рима. Това, естествено, беше страх-копнеж. Поетите по всички краища на света са резултат от липсата на достатъчно жени, способни да ги дарят с копняната и блажена празнота на безусловната принадлежност. Принадлежността към онзи, който не притежава дори себе си, но изцяло притежава теб.

Тя започна работа. Аз побързах да задам първия си въпрос преди да се е задъхала.

- Как се ражда поезията ти? – попитах, макар ясно да виждах как.

- Поезията се ражда от любовта. – отвърна тя – Ох! Но не онази поетичната любов. А от мръсната, груба и... ах!... безмилостна любов. Когато обичаш живота, макар да виждаш, че той не е направил нищо хубаво за теб и няма и да направи. Показваш му среден пръст, огъзваш му се, а той ти го набутва отзад. Твоите псувни и стенания – ах! това е поезията. Звукът от пляскащото се в задника ти потно тяло – това е поезията. Космати, груби ръце, впили се в мръсните ти коси и дърпащи с всичка сила към себе си – това е поезията. А истинската, гениалната поезия се ражда тогава, когато и на теб ти е приятно-о-о! О!

 Изобщо не усетих кога бях станал част от поезията, още преди да задам и третия си въпрос. Тя и той се полюшваха в умерен, но строен ритъм, а ръката ù вече беше обхванала мъжкото ми достойнство (незнайно кога и как напуснало убежището на панталона ми) и се движеше нагоре-надолу. Бялото от стаята започва да ме изпълва и да гони всякакви други образи и мисли. Освен един – печени чушки. Виждах как тя нагъва печени чушки, сякаш няколко седмици не е слагала нищо в устата си, а от гърдите ù капят удивителни. Когато най-сетне сложи нещо и чушките изчезнаха. Остана само една блажена празнота. Вече не бях журналист, не бях критик, не бях човек. Бях произведение на изкуството. Творба на най-великия поет на нашето време.

Бях безсмъртен. Безсмислен. Безтелесен.

Нищо не откраднах. Напротив - бях ограбен. Дяволски разтърсващо ограбен.

Но за сметка на това се оказах привилегирован. Наложи се да платя едва 50 лева, докато мургавият мъж мина по пълната тарифа, а беше купил и рома.

 

© Цветозар Цаков Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??