НАМИКО, НАМИКО....

       Терасата е точно над нашата.

       Широка е, колкото да се сложи един стол.

       Той е в единия ъгъл. Там стои дядото.

       В другият ъгъл е котлона. И бабата!

      Той стои неподвижно! Не може да се завърти. Дебел е и се е заклинил там. Само очите му шарят насам, натам. Навън излиза рядко. Учудващо за пълнотата, се движи бързо. Прави малки стъпки и като че ли плува.

      Тя е светкавица! Не върви, а тича и често се спъва. Та, ту на носа, ту на крак или ръка, все има някоя лепенка. Засили се към магазинчето и по сред път се връща, защото е забравила, за какво отива.

       Като напече слънцето, сяда срещу него и започват да хвърлят зарове. Играят на табла. Започнат ли да тракат заровете по дъската, следва една и съща сцена. След малко плъзва миризма на изгорено, след това гръмва една цветиста псувня на дядото, че пак е изгорила манджата. Тропане, хлопане и нещо издрънчава. Счупена е поредната чиния.

        Тюхкане, ахкане и след малко пуловете пак затракват.

       Но често атмосферата горе се нагорещява и започва все по-високо да се чува гласът на дядото. Сипят се псувни и закани. Следващия момент звънецът на вратата ни започва да звъни на пожар. Още не съм отворил напълно и бабата е се шмугва вътре, и се покрива в някоя от стаите. Това ставаше кажи речи, всеки ден. Дядото не понасяше да го бият на табла и беше готов човек да убие. А тя го биеше и скачаше да бяга. Излиташе, де с пантофи, де по чорапи, де боса. Според времето да се измъкне.

        А отгоре се сипеха гръмотевици!

       -Защо го биеш на табла, като знаеш как реагира? Някой път няма да успееш да се измъкнеш и ще те пребие.

      -Ами, друг път ще ме хване. Няма да го бия? Че аз него ако не бия, кой друг? Кьорав на табла играе ли? Ами да гледа!

       Тя го лъжеше. Крадеше пулове и обръщаше зарове.

      След известно време се промъкваше горе тихичко и ако дядото се е поуспокоил, влизаше. След малко пуловете пак затракваха и пак у дома се звънеше на пожар.

      -Да знаеш, че няма да ти отварям! Пак ли го излъга?

      -Добре де, няма вече! Ама, като е такъв серсемин, как да не го излъжа?

      Това е бабата!

      Имаше и друга краста. Решаваше кръстословици. Като опре на нещо, тичаше при мен да помагам. Няма значение, какво правя, сам ли съм, гости ли има. Бабата напира! През деня се търпеше, но тя връхлиташе и по сред нощ. Нищо друго не ми оставаше, освен да захвърля всичко и да седна да реша кръстословицата, та да я отпратя.

      Илюзия! След малко звъни пак и мъкне друга. Ща, не ща, се изпедепцах и станах факир на кръстословиците.

      Така си караха.

      Минаваше ден след ден, та цели петдесет години. През есента имаха юбилей. През ден бабата умираше. Охкаше, присвиваше се. Гълташе хапчета и пердашеше табла. Тя охкаше и пъшкаше, и все за изпращане говореше. С какво да я облекат, какво да и сложат за там. Дано не забравят нещо. Успокоявам я.

      -Нищо няма да забравят. Ще те изпратят. А пък аз ще ти купя цял куп с вестници, да имаш кръстословици, ама предварително ще ти ги реша, че каквато си урсуз, като нищо ще се идваш от оня свят, по сред нощ да ти ги решавам.

      -Уф, много си лош!

      Тя пъшкаше, тя охкаше, а дядото се препъна. В понеделник го взеха с бърза помощ и в четвъртък го върнаха с черна кола.

       Изпратихме човека.

       Бабата беше неадекватна. Това което стана, като че ли беше извън нея. Остана си сама. Жената прескачаше горе често, че тя си нямаше никого. Промени се много. Вече не тичаше. Бъркаше на коя врата да позвъни. Още не свършила питането, забравяше за какво е питала. Цял живот бяха прекарали заедно. Никога не се бяха отделяли за по-вече от ден. Бяха като куче и коте. Тя му викаше изкуфял дъртак, а той изкуфяла патка. Това бяха нежностите, който си разменяха.

        Една вечер жената, като се върна от горе ми вика.

        -Да знаеш какво съм слушала?

        -Кажи де?

      -Ами влизам горе. Слушам! Някой пее! Бабата! Помислих, че е полудяла.  Седнала пред таблата, държи заровете и съвсем тихичко си пее:

       „Намико, Намико….

         Намико те вика,…

         При мен върни се мили мой...,,

        -Пее… и хвърля зарове!