Протоколчикът се чувстваше като в небрано лозе. От една страна трябваше да виси тука докато последният се измете от клуба, от друга би дал мило и драго да не чуе нито дума от това, което си говореха четиримата седнали около маса в ъгъла.
     – Точно сега трябва да издадем нещо ново! – продължаваше да се пеняви пенснето с коженото палто.
     – Точно сега не бива да е нещо ново! – с школуван тон на опитен демагог го завъртя рошавият. –Членовете трябва да са уверени, че политическата линия продължава в същата посока, въпреки загубата на Вожда.
     – Много бързаш да го отпишеш Вовата… – със язвителен тон го бодна пълничкият насреща. – Почакай малко, недей така, още шава човекът.
     Пенснето от лявата му страна кимна потвърдително.
     – Да живее още сто години! – патетично пропя рошавият и по навик потърси чаша която да може да вдигне. Пълничкият се усмихна и смигна на останалите.
     – И аз това казвам! – побърза да се присъедини пенснето. – Ама в момента ни писалка може да държи, ни му се разбира какво говори. От месеци нямаме материал за идеологическата закалка на кадрите.
     – И с какво искаш да ги подхраниш кадрите? – иронично го парира рошавият.
     – Във всеки случай не с трактатите ти за Световната Партия. – жлъчно излая пенснето. – Тях и в твоя петроградски съвет никой не ги разбира, та камо ли някой извън. Само ще се изложим пред света, ако ги публикуваме. Кажи му, бе, адаш! – обърна се той към пълничкия.
     – Имах предвид съвсем друг мой материал – почна да губи търпение рошавият, – къде забърка тука Световната Партия? И какво се захващаш все за нея? Твоята теория на перманентната революция да не би да е по-състоятелна? От където и да я погледнеш е “ела ме ритни”, на практика не би функционирала и година, а червената ти армия само след месеци би започнала да мародерства.
     Това си беше ритник между краката и пенснето в коженото палто почервеня от ярост, но рошавият вече беше набрал скорост:
     – Аман от военни кореспондентчета, дето се мислят за Платон! – с унищожителен тон рече той.
     За миг изглеждаше като че ли пенснето ще се нахвърли с юмруци върху рошавия, но успя да се овладее. Пълничкият стреснато погледна към четвъртия от групата, но се въздържа от коментар.
     Четвъртият на масата засега мълчеше. Под расовия кавказки мустак димеше крив чибук и от време на време проблясваше златен зъб. Жълтият му поглед се местеше насмешливо между заяждащите се. Имаше вид на котарак, току-що излапал канарче.
     Рошавият изчака малко да се разсее дима от престрелката и се обърна към пълничкия.– Ти не си писал наскоро нещо актуално? Още ли събираш материали за книгата си?
     – Каквото трябва вече съм събрал – ехидно забеляза пълничкият. – Фалшификатите ти около Чернишевски не са между тях.
     – Ако знаех, че толкова ще се моташ можех да пусна и нещо за новата икономика – не отстоя на изкушението да блесне повторно рошавият.– Имам подготвено това-онова…
     – Теорията на НЕП-а е почти отхвърлена – с доброжелателен глас се намеси мустакът. Понеже рядко говореше останалите притихнаха за миг.
     – Как така отхвърлена, бе Коба? – нервно попита пълничкият. – Нали на последният пленум Вовата спомена…
     – Адаш, – прекъсна го нетърпеливо пенснето. – пак ти казвам: Вовата не го търсете вече, болен е човекът. Ние тук трябва да решим какво и кога да се издаде.
     – Нека чуем Коба какво е написал, може то да е подходящо за момента. – се сети да потърси съюзник рошавият.
     – Коба агитационни материали не пише, той се готви да става велик теоретик. – заяви пенснето. По тонът му не можа да се разбере на сериозно ли го мисли или се гъбарка.
     Мустакът му хвърли поглед като на изтекла трамвайна карта, но не каза нищо. Останалите неловко мълчаха. Протоколчикът почти се беше заврял под пулта си от страх и проклинаше деня в който се бе натегнал на общото събрание, че може да стенографира.
     – Може да поставим въпроса пред президиума. – предложи пълничкият.
     – Нали ние всичките сме в президиума, – насмешливо забеляза мустакът – какви нови мнения очакваш да чуеш от другите.
     – Бихме могли там да гласуваме… – несигурно продължи пълничкият.
     – Аха, разчиташ на твоите колеги от вестника, нали? Номера, а?
     – Айде сега – заоправдава се пълничкият. – На теб пък кога съм ти правил номера?
     – Не си ли? – жълтите очи се присвиха. – А на предишния пленум кой ми набърка конски фъшкии в тютюна за лулата?
     – Това беше той! – побърза да се издокара рошавият и посочи коженото палто с пенснето.
     – Знам. – избоботи мустакът. – Ама и адашът му знаеше, нали? Всички знаехте. Всичките от лявата опозиция.
     – Каква лява опозиция? – трепна рошавият, пълничкият тревожно протегна шия като пуяк, а погледът на пенснето замръзна.
     – Шегувам се – добродушно изръмжа мустакът и изпусна кълбо дим.
     Двамата му съседи по маса се отпуснаха, само пенснето отсреща продължаваше да фиксира сключените над лулата вежди. Рошавият се окашля:
     – Предлагам да привършваме. До следващата седмица всеки да си помисли хубаво кое е в интерес на политическата ни линия и кое не.
     – Така до никъде няма да стигнем. – въздъхна пълничкият и започна да си събира книжата. Рошавият последва примера му, пенснето седеше неподвижен и се мръщеше. Мустакът гледаше равнодушно заниманията им, накрая и той се надигна:
     – Мда-а, време е за чаша Киндзмараули – разсеяно промълви той.
     Четиримата излязоха на улицата и взеха да се сбогуват. Пенснето тръгна към булеварда, рошавият и пълничкият след миг поеха и те в различни посоки. Протоколчикът предпазливо надникна през покривката и събра цялата си смелост да изпълзи изпод пулта. Тъкмо навреме, за да чуе как мустакът останал сам пред вратата на клуба си изтръска лулата и презрително процеди:
     – Теоретици! Кога ли ще разберат, че който държи печатницата диктува политическата линия.