Младежът безспорно беше красавец. Точно от типа, който жени като съпругата му обожаваха, а мъжете  на неговата възраст инстинктивно ненавиждаха. Самоувереността му  се базираше на мускулестия релеф на фигурата му и по всяка вероятност - на липсата на мозъчен такъв. Иначе едва ли би дошъл при него с безумните си обяснения колко бил влюбен и колко силно било желанието му да я направи своя съпруга.
Професорът  отдавна знаеше, че жена му  поддържа извънбрачни връзки, но преди поне беше дискретна. За възрастта си бе изключително съхранена, а и  полагаше неимоверни усилия, за да поддържа външността си.  В резултат  нямаше мъж, който да остане безразличен към чара ù. Тя просто си избираше поредния, докато му се насити, без  това да нарушава спокойното охолство на брачния ù живот. Нито пък неговото. Това, че до всяка красива жена стои един адски отегчен мъж, с пълна сила важеше и в техния брак. За професора открай време истинският живот бе съсредоточен в трудовете му. Към жена си в един момент бе изпитвал нежна привързаност, но това беше толкова отдавна, че нямаше и спомен. За жалост, дъщеря му бе лекомислено, не особено подобрено копие на съпругата му. На  нейната възраст сериозните момичета мислеха за семейство или поне за кариера, а тя се бе отдала изцяло на забавления.
Ако имаше повече време и ако смяташе, че ще има смисъл, професорът би си поговорил  с нея  за това. Но  техният начин на живот вече отдавна не представляваше част от неговия. Единственото, което искаше, бе спокойствие.
Само че този наперен  тип срещу него  го нарушаваше по един  дързък и толкова абсурден начин, че професорът за известно време изобщо не можеше да реагира. Дали жена му знаеше за това безобразие? Как изобщо бе допуснала това, тя, за която единствено луксът и личното ù спокойствие имаха значение? Любов... глупости. Не и тя.
- ... че ще бъдем щастливи заедно - долови поредната порция сладникаво празнодумство и  се усмихна. Професорът нямаше много поводи за усмивка в живота си, затова лицето му се изкриви по особен начин. Сякаш не бе свикнало с подобни гримаси.
- Откога се познавате?
- О, вече почти година - ентусиазира се  младият мъж. Професорът най-после бе показал някаква реакция. - Мога да кажа, че е най-прелестната жена, която съм срещал в живота си.
- Хм... интересно - професорът затрополи с пръсти по облегалката на креслото. - Тя ли ви прати да разговаряте с мен за това?
Младежът за момент като че ли се обърка.
- Ами... мислех, че е редно... Съпругата ви вече е наясно, логично е да го знаете и вие. Исках лично да ви се представя.
"Господи!" - мислено въздъхна професорът - "Логично, значи!".
- Мислите ли, че добре я познавате?
- Разбира се! - младежът беше категоричен. - Все пак сме почти неразделни от месеци...
"Неразделни... така, така"...
- Аз всъщност отдавна исках да се запознаем с вас, но... доскоро тя смяташе, че не е подходящо. Вие сте наистина много зает, разбирам това. Но сега, когато нещата между нас вече са толкова сериозни, мисля, че е време.
"Сериозни.  О, боже!"
- Все пак ми се струва, така, като ви слушам... и наблюдавам - бавно подхвана професорът - че  не я познавате достатъчно. Имате ли наистина представа какъв живот води тя?
- Не разбирам... какво имате предвид. Разбира се, че имам. Нали съм част от живота ù...
Професорът запали пура, и се  отпусна в креслото.
- Да, да... разбира се. Поредната малка част от живота ù. Преди вас имаше много други подобни... части от живота ù, не бих се изненадал, ако и сега има... освен вас. Чудя се само кое ви кара да се чувствате по-различен от всички останали - професорът  леко се наведе напред и се взря изпитателно в младия си събеседник. Знаеше, че така изглежда повече от убедителен. - Повярвайте ми, млади човече, познавам я добре. Тя не може да обича, тя е съвършеният егоист. Интересува я единствено собственото ù удобство. За нея открай време мъжете не са цел, а просто... средство. Средство за удобство и развлечение. Нямам идея какво ви е подвело да се решите на стъпка като тази, но ще сбъркате много, ако се обвържете сериозно.
Младежът  гледаше изумено. Думите на професора  го бяха смачкали като стар вестник - приличаше на глупаво недоразумение, попаднало  по погрешка в кабинета му. Нямаше и следа от наперената осанка на   плейбой, дошъл да демонстрира  надмощието си на млад самец.
- Не може да бъде... - стана нервно от креслото, после пак седна. Професорът се наслаждаваше открито на състоянието му. - Тя... каза ми, че  съм единственият мъж, с когото е толкова спокойна и щастлива. И единственият, който ù дава... всичко, от което се нуждае!
Професорът се подсмихна. Не предполагаше, че това може да се окаже толкова забавно. Горкият  млад глупак!
- Всички ù дават това, от което се нуждае... от години. Бих ви спестил всичко това, нали разбирате, както съм го спестявал и на останалите. Но вие  прекрачвате една граница, която  един разумен мъж никога не би се решил да прекрачи  - въздъхна и поклати глава с трогателна загриженост - За ваше добро ви казвам - вървете си, и не се  връщайте повече. Тя ще ви изпие  силите, ще изсмуче цялата ви енергия, ще ви превърне в едно жалко подобие на самия себе си, от което вие самият ще се отвращавате. Явно нямате никаква представа на какво е способна.
После му нахвърля в кратки щрихи няколко сърцеразбиващи истории за  дрога, алкохол и опити за самоубийство. В главните роли бяха предишни отхвърлени любовници на жена му, напълно съсипани от нейното  внезапно охладняване. И почти всички - на неговата възраст.
- Прекрасна възраст - тъжно  обобщи професорът. - Помислете, струва ли си да се пропилява на такава цена...
Рано на другата сутрин професорът замина на семинар и както обикновено, никой не го изпрати. Никой и не се поинтересува от проведения разговор с младежа, всъщност по-скоро би се учудил на обратното. И без това почти не  виждаше  двете жени, които живееха в дома му. Бяха свикнали старателно да се избягват в името на общия мир.
Същата вечер  му позвъни жена му. Трудно позна гласа ù - беше силно разстроена, плачеше в слушалката. Едва успя да му обясни, че дъщеря им изпила всичките ù сънотворни  и в момента се борят за живота ù.
- Но защо го е направила, за Бога!? - изуми се професорът.
- Оставила е бележка - изхлипа жена му в слушалката. - Приятелят ù я изоставил съвсем неочаквано. А уж щеше да идва да говори с теб... Планираха да се женят.