Сега е лято. Не си личи по нищо, че е лято. Само усещането е същото. Усещането, което лятото носи на раменете си. Лятото и празният град.

Не съм на себе си. Твърде типично за сезона. Всъщност не знам точно къде съм.

Безсъница след безсъница. Съмва се... И с кофеинови очи се моля за сън. За малко тъмнина. За малко повече от мен самата. За малко повече живец. Вдъхновение. Музика.

Угасва животът. С всяко несбъднато лято. Отминават моментите. Изсипват се като дъжд. И аз ги виждам, но не ги усещам. И себе си не усещам. Нищо. Безпогрешно нищо. Голо. Нямо. Сляпо. Фатално. Не чувствам. Не виждам. Не искам. Нищо.
   Лято е. Но не и в мен. В мен е безвремие. Няма сезони. Няма климат.

Не я чувам. Музиката. Настъпва. Разлива се. И отминава. Никаква... като всичко друго. Няма мелодия. Няма акорди. Няма текст. Само  някаква странна светлина. И не спя. А ми се иска да е тъмно. Да се затворят очите ми. Да усетя умора. Да пиша и да се уморят очите ми. Да се уморят от четене. Да се уморя от танцуване, от бодуване, от разходки, от обичане. Не е истина колко съм бодра. И безчувствена.

Пак вали навън. И този път само навън. В мен не вали, не блести. Прошарена от странна светлинка сянка тежи с нежна сила.  Не е самота. Не е тъга. Определено не е щастие. Нито блясък в края на онзи тунел, за който всички говорят. А постоянна сянка. Направила съм й място. В себе си. Не беше трудно.

Сега е лято. Не си личи особено. Дъжд от моменти се изля покрай мен и се стече по улиците. Познатите улици. Празни. Безнадеждни. И онова усещане... Разхождаме се боси, носим леки дрехи, имаме свободно време. Но не е наистина лято. Само усещането е същото... Усещането, което лятото носи на раменете си. Лятото. Празният град. И аз...