- После му се обади по телефона някаква си Мария и той тръгна веднага. – сподели разстроена Стела на следващия ден.
- Не го мисли, скъпа. Да върви където си иска. – успокои я най-добрата и приятелка.
- Права си. Благодаря, че ме търпиш Ели. Хайде аз ще вървя на работа.
- Приятна работа, мила.
- Благодаря.
Стела си облече черната пола и бялата риза. Така подобаваше етикета в офиса, в който работеше. Все пак трябваше да изглежда представително. Тя излезе, и тръгна пеша към работата си. Обичаше разходките. Но както си вървеше по пътя разсеяна, изведнъж се блъсна в един мъж. Тъкмо щеше да му се накара, когато забеляза, че това беше Теодор.
- Теодоре?
- Стела? Извинявай, че те блъснах.
- Не, не. Ти извинявай. Днес съм малко разсеяна.
- Аз също. – засмя се той. – Ти на работа ли отиваш?
- Всъщност да. Работя в един офис наблизо.
- Това обяснява скучните дрехи. – пошегува се Теодор.
„ Скучни ли? Ама този какво си позволява?“, ядоса се Стела, но само се усмихна леко.
- Искаш ли да излезем довечера? – смени темата той, усетил неловкото мълчание.
- Приятелката ти няма ли да се ядоса?
- Нямам такава. – отново се усмихна – В колко свършваш работа?
- Ами в 19.
- Добре тогава. В 21 ще те взема от вас.
- Добре. До после. – зарадва се Стела.
- До после. – помаха и той.
Този мъж не спираше да я изненадва. Тъкмо го беше отписала окончателно, а сега изведнъж той я покани да излязат. Стела летеше от щастие….
© Есенен блян Всички права запазени