28.05.2012 г., 11:24 ч.

Не ща да знам! 

  Проза » Разкази
1102 0 4
3 мин за четене

Не ща да знам нито кой съм, нито коя, нито пък откъде, въобще нищо не искам да знам!

А дали Луната утрото ще венчае в собствената си суета?

Добростан и Доброво - две съседни във вековете селца, китни, без дълбока утрешна сълза, без самота... Едно без друго, като два камъка, отлюпили се от скалата.

Искам да съм умерено, банално, но тъй пък ще ми стане досадно и абсурдно, накрая ще се озова в отнесената съдбина на моя и без друг летящ живот от третия космос.

Хапчета гълташ, не гълташ, ставаш, лягаш, обладаваш, оживяваш.

И после пак си сам, тръгнал нанякъде, и никъде не стигаш.

Дълбочината на дупката е всъщност отключеното във времето всекидневие, в което умственността на твоята утроба беше повлияна от същността на нещата, които иначе казано не се случваха от дълго време...

Китара, една-две, дрънканици и мезе, едно е ясно, утрото от години вече не е същото, но не е пък и ужасно, а тази мелодия беше като изгрева, който преди няколко седмици го следях, точно това е. Да! Спомням си, всъщност не помня до днес.

А утре, в копчето на нещата, в изгаснала дискова обстановка на кръчмата в ъгъла, имаше жена, облечена изненадващо за възрастта си, а тя имаше ли всъщност такава?

Отключени лампи, заключени шишета, а блусовете вече отдавна играеха танго в стил на Джаз.

Осъдени и опустели, душите на хората се разкарваха по иначе прашните от съдби главни улици на мегаполисите...

Живи ли бяха всички тези, които се мяркаха по улиците, пътищата, сградите, трафопостовете, ТеЦ-овете, училищата, безсмъртието, космоса, университета, читалището, мазето, блока, шкафа, абсурда, дискоклуба, анаеробика за ушите, телевизор за главите, мустак за бензиновата колонка, отплюшкина.

Ставам, лягам, плъзгам се по отключената асфалтова тишина на безразсъдното ми детство, от уста на уста се чуват слова за иначе празните буркани на съдбите.

Имаш ли да ми кажеш нещо, няма ли те, има ли те, аз не знам, не ми и трябва, но може пò иначе може да се кажат или изрекат или просто обладаят нещата, а може и да не случи да се случат случки на отнесената самота

Всъщност отпусне се!, виж погледа на човека от обложката на диска - Мрачен, саркастичен, добър, но не и благ, дълбок, отнесен, пътуващ, живеещ и живял.

Един е пътят на Амур, а ние сме двама.

А третият?

Той винаги ще победи, а след това сме ние пак двама, а няма вече трети, оставаме сами.

Любовта е неизбежна същност на великото истинско господно привличане на нещата, в тяхната свързаност, последователност и крайност.

Колко ли ще ни трябва да живеем и колко ли да мрем, ще мрем ли всички, или само някои, а има още живи, обречени на живота.

А аз?

А тя?

А ние?

Може би сме вече тръгнали към обратния път на джадаите, оформени в стадо и пасящи голата поляна без охлюви.

А плодчетата?

А Мариян Първата?

Те бяха вече тук и преди, но после пак се появиха, а преди не беше така, преди се появяваха само веднъж и толкоз, а сега тази повтаряемост на нещата, тази цикличност, тя вече е друга.
Именно за това нещата са такива в новата си същност, толкова абсурдни при второто си появяване и така зациклили от първото. Може би трябва да спра, но какво, аз толкова много обичам и така обичам и така обичам, обичам, обичам, обичам, обичам, обиииичачачачачачм.

Какво?

Нима не осъзнаваш с годините своята красота в живота на истината.

Нима не искаш там във висините да се катериш, търсеща своята Свобода.

Обичам те!

© Мария Русева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Топи се смисълът на присъствието, когато асоциациите се плъзгат в движението на времето, без да те засягат. И не искаш да знаеш, защото просто наблюдаваш... Без неизбежната същност те няма, но ти Си! Любовта е съвършен кръг...
    Поздрав, Мария!
  • Очите ми пробягаха по текста тук,
    като бегач с препятствия.
    Само душата ми напук,
    усети я...
    Красотата в тоз живот суров,
    Свобода и Любов!
  • Интересно! Противопоставеното в живота, всичко е бяло и черно...
  • !
Предложения
: ??:??