Не ща да знам нито кой съм, нито коя, нито пък откъде, въобще нищо не искам да знам!
А дали Луната утрото ще венчае в собствената си суета?
Добростан и Доброво - две съседни във вековете селца, китни, без дълбока утрешна сълза, без самота... Едно без друго, като два камъка, отлюпили се от скалата.
Искам да съм умерено, банално, но тъй пък ще ми стане досадно и абсурдно, накрая ще се озова в отнесената съдбина на моя и без друг летящ живот от третия космос.
Хапчета гълташ, не гълташ, ставаш, лягаш, обладаваш, оживяваш.
И после пак си сам, тръгнал нанякъде, и никъде не стигаш.
Дълбочината на дупката е всъщност отключеното във времето всекидневие, в което умственността на твоята утроба беше повлияна от същността на нещата, които иначе казано не се случваха от дълго време...
Китара, една-две, дрънканици и мезе, едно е ясно, утрото от години вече не е същото, но не е пък и ужасно, а тази мелодия беше като изгрева, който преди няколко седмици го следях, точно това е. Да! Спомням си, всъщност ...