Безгрижието се натовари с грижи и тръгна към борсата на труда.

Борсата на труда имаше хартия, кафе, захар, но не и труд в касата си.

Гората проклинаше нелегалните дървосекачи, които я продаваха за хартия.

Тръстиката хич не искаше да се превръща в меласа и в захар.

На кафето не му се нравеше да го стриват на прах, за да бъде изпито.

На касата хич не и допадаше омекналият ръждясал ключ, заврян в широката ù ключалка.

Старият ключ си мислеше:

– Ако имах младостта на безгрижието и неговите грижи, трудът сам щеше да ме намери. От хартия  джобът ми щеше да пращи по шевовете и макар и да бих бил горчив като кафе, касата нямаше да ми се цупи, а щеше да ме стиска в ключалката си... Да ме стиска в ключалката си, като захарно петле... Ееех!