Плановете на Гао за истинска бизнес експанзия във Филипините, Малайзия и Индонезия въобще не се осъществиха толкова гладко. Тези земи сякаш искаха друг начин на мислене и друго ниво. В Тайван той поне можеше да разчита на влиянието на триадите. В тези държави също имаше триади, но онова, което Гао очакваше, нямаше как да се осъществи точно по този начин. Африканското крайбрежие беше доста негостоприемно и брутално. Местните бяха отрудени и гладни. В очите им се четеше животински ужас и мъка. Африка беше място, където се оцеляваше трудно. А Гао знаеше, че ако не можеше да стъпи добре във Филипините, Малайзия и Индонезия, винаги можеше да го направи в Африка. Естествено, канабисът беше за медицински цели и Гао беше горд, тъй като много от африканските държави отдава бяха напреднали в този бизнес. Бяха успели да пробият, и макар многото затруднения, това се очертаваше едва ли не като раят на този бизнес. Страни като Лесото и Замбия отдавна бяха отлично място за подобни начинания, а далеч не бяха само те. Проблемите, с които Гао се сблъска при опитите си да "колонизира" чрез бандите си местното население бяха основно два. Първият се състоеше не толкова във финансов, колкото във психологически аспект - Гао имаше нужда да проучи психологията на местното население - това не можеше да стане съвсем бързо и му отне около месец, а може би и повече. Основната разлика беше, че в огромната, почти тристамилионна държава нямаше много психиатри, а ежедневието на хората беше убийствено. В страната отдавна бяха установени китайско-индонезийски кръгове и беше много, ама много трудно да изземеш нещо от зоните им на влияние. Това допринасяше и до голяма степен за анти-китайското насилие. Във Филипините ситуацията беше горе-долу сходна. Или поне на Гао му се струваше така. Второ нуждаеше се от фокус върху определена дейност, която да завземе изцяло - по неговия начин. Преди все пак да продължи експанзията си, Гао реши да изиграе последната карта. Отправи погледа си към Малайзия. Една страна, където като че ли имаше шанс да подхване нещо по-сериозно и стабилно. Да, размерите и в сравнение с Индонезия и Филипините бяха повече от скромни, но можеше там да го чака щастието. Автокражбите бяха изключително характерни за основните центрове като Куала Лумпур и Селангор и Гао реши да предприеме този нестандартен ход. Можеше хитро и много тихо да се вмъкне в тази ниша на подземния свят. Изпрати лично Тао на проучване. Тайванецът беше във възторг, че вече имаше възможност да се докаже на международно ниво. И да демонстрира организационния си талант. Беше невероятно умен и амбициозен. Но и учудващо скромен и здраво стъпил на земята. Мощта му беше в това да вижда и усеща неща, които никой друг не виждаше и усещаше. Краденето на коли в Малайзия си беше грубо казано национален спорт - гениалният Тао осъзна потенциала и видя, че тук имаше много повече за възможности отколкото в Тайван. Е, да, това бяха две различни вселени, но Тао си беше професионалист. Бързо организира местните да му помагат. Всичко с благословията на неговия партньор Гао Минг. Сингапурските банди можеха да му дишат пушека, но Гао Минг беше изключително търпелив и знаеше, че, както казваше Лао Дзъ, умният мъж, трябваше да върви приведен ниско, по-нисък от тревата. Малко по-късно Гао Минг прехвърли част от тайванската бригада, която вече наброяваше почти две хиляди членове, за да охранява този бизнес. Жестокостта на тайванците беше пословична. Онези от Сингапур клекнаха и Гао отново успя да наложи влиянието си. Възможностите в Малайзия за жалост се ограничаваха главно до този бизнес. Гао не се церемонеше - дори и електрическите тротинетки бяха задигани най-безцеремонно и при това онези, които искаха да си ги върнат, трябваше и да му плащат огромна лихва за времето, през което хората му ги бяха пазили. Бизнесът беше много тарикатски и доходоносен. Парите заваляха съвсем. Като река.

Оставаше африканското крайбрежие и Австралия. Чак тогава Гао отправи поглед към гигантския потенциал на медицинската марихуана. Но Гао мислеше да добави към стандартната трева и активен канабионид и това щеше я да превърне в нещо, което можеше да те накара да видиш дори и марсианци. Плантациите в Африка бяха кажи-речи заети, така че Гао трябваше да извади пари за подкупи, подобно на детектив Юшима.

Повечето африканските държави не даваха възможност за подобна игра без да има поне някакво вмешателство на местните. Гао Минг беше любезен. Привидно се съгласи, но по-късно след като парламентьорът се опита да му пробута простата версия, че в най-добрия случай можеха да му предоставят възможност да бъде нещо като арендатор, а трябвало да отчита нещо пред тях, Гао Минг директно натика валтера в устата му и му обясни, че подобни условия са неприемливи и ще му направи предложение, което не можеше да откаже. Първото условиe на Гао Минг беше пълно придобиване на земеделската земя - това бяха цели седемстотин хектара. Климатът на Африка беше невероятно добър за подобен бизнес - беше същински рай. Почвата, слънцето и нивото на влажност бяха от ключово значение. Гао Минг беше естет, а Тао можеше да отговаря за бизнесите в Тайван и Малайзия, но Гао щеше да стъпи в Африка и да прибира мангизите лично - очакваше да снабдява не само държавите в Африка, но дори и Европа и цяла Северна Америка. Тревата с канабионида лесно можеше да се пренася в най-обикновени сакове или дори да се скрива във водонепромокаеми пликове, скрити в омари, които бяха предварително изтърбушени, но отвън това не личеше. Беше невероятно хитро. Канабионидът кажи-речи не се усещаше дори и от обучени кучета. А Гао си беше осигурил тарикатски превози, при които когато идваше рибарския кораб от Азия, специално нает от него, през нощта местните изтърбушваха омарите, а после контейнерът се претоварваше. Един голям омар можеше да тежи десет-петнадесет килограма, така че това си беше доста стока. Да, достатъчно много. По-трудно беше да се организира транспортирането й до различните дестинации - това беше предизвикателство.

Второто условие, парламентьорът да работи лично за него. Местният носеше името Алиф и беше мюсюлманин. На Гао не му пукаше за вероизповеданията на неговите партньори. Той беше същият този, на когото беше напъхал Валтера в устата и му беше обяснил, че онези техни условия са неприемливи. Алиф беше също умен. Не беше Тао, но беше много деликатен и вежлив. Имаше сериозни контакти из Африка и Мадагаскар. Гао беше приятно изненадан от това. Алиф му предложи и трафик на оръжия. Гао се замисли. Дейностите, с които се занимаваха бяха вече три или четири - хазарт, наем на безмитни данъчни складове за хазартни цели, сделки с недвижимости, кражби на транспортни средства и такса съхранение. Тази последната екстра я беше измислил Гао. Жалко беше да не одрънка всеки цент от потенциалните си длъжници.

Алиф му каза:

- За първи път виждам човек като теб. Но колкото и да си силен и влиятелен, добре е да имаш брат. Истински брат. Партньори има предостатъчно.

Гао се замисли. Това, че някакво тайванско момиче на име Тиенмей скоро щеше да го дари с дете беше огромна радост, но дали тя беше достатъчна? Той знаеше за прокълнатото си съществуване. Гао Минг. Беше я любил безжалостно, хващайки хълбоците й, яздейки я така сякаш от това зависеше живота му. След това я беше пляскал така, сякаш бе виновна, че щеше да износи прокълнатото му семе. Но след това беше усетил същата празнота. Но Китайското Дао беше пътеводната му светлина и той щеше да продължи по пътя. Сам, но уверен.

- Имаш право - отвърна му внимателно Гао. - Дори силен и мъдър самият лъв може да падне жертва на хиени. В природата няма правила. В живота - също.

Двамата скрепиха братството си със собствената си кръв. Всяка капка кръв имаше символично значение.

Алиф макар и мюсюлманин знаеше, че кръвта обвързва по-силно от всичко.

- Смъртта, братко, е само трасформация на душата. Нейният естесвен път. Тя е част от духа. А твоят дух изглежда силен - замислено промълви той.

- Около себе си виждам само смърт, братко. Празнота и фалш - отвърна му Гао. - Предателство дебне зад всеки ъгъл.

- Братко, вярвай, че всичко е свързано - отвърна му африканецът. - Ето, вече имаш истински брат по кръв.

Гао беше получил обещание от самия Алиф за подкрепа и набиране на сътрудници. Нямаше проблем за Гао да работи с местните, но трябваше да свикнат на неговата бизнес етика - или по-скоро на пълната му липса на такава.

Скоро плантациите бяха локализирани и земята беше купена. Трябваше да се води на някаква офшорка на Вирджинските острови, която пък беше част от някаква фондация, която пък под някаква форма беше свързана с група от офшорки и така нататък. Гао гледаше огромните насаждения с прекрасен медицински канабис. И това внасяше успокоение на душата му. Плановете му бяха чудесни.

Бандата на Тао отчиташе огромни приходи, нямаше право да се оплаква. Семето му растеше и се развиваше в Тиенмей. Беше толкова красива. И ефирна. Сякаш не беше материална, а някакъв дух. Красивите й коси го подлудяваха, а той знаеше, че може би в нейните очи се криеше неговия ангел-хранител.

Само небето знаеше къде щеше да бъде неговият край.

След като прекара достатъчно дълго време в Африка, Гао се отправи към последната дестинация - Австралия.

Там можеше да купува оръжие, което да внася в някои африкански държави, които не можеха да си позволят големи държавни договори или пък не желаеха чак толкова да се въоръжават. Трябваше да започне истинската подготовка. Знаеше, че накрая в играта най-вероятно играчите щяха да се чистят, докато не останеха двама, и тогава единият от тях трябваше да надделее.

Кеничи Ямамото бързо се беше доказал и успяваше да се справи с уникални неща - едва ли не извън възможностите на обикновен простосмъртен. Кеничи не беше полиглот, но беше бог на сметките, на бизнеса и на улицата. Владееше отлично оръжия и можеше да се бие добре. Той също като Хироюки използваше английското дефенду, въпреки че владееше и шуай джиао. Онази брутална борба, която беше в репертоара на Гао. Мнозина бяха премазвани, ако не желаеха да се подчиняват на заповедите. Някои от по-малките банди все още се опитваха да играят самостоятелно, но това беше против същността на самата игра. Кеничи подчини улицата. Направи я цялата в слух. Все едно говореше бог, а не човек. И наложи ред, който не биваше да бъде престъпван. Със закони, които бяха ненарушими.

- Вие, знаете добре, че без нас Вас също няма да Ви има - говореше тихо той. - Ние сме нужното зло, за да съществува всичко наоколо. Всичко онова, което Вие вярвате, че е истинско.

Хората чинно бяха свели глави. Никой не смееше и да продума.

Хироюки усещаше, че скоро войната щеше да започне. Или че това беше началото на края. Това беше неговата съдба. Неговата карма. И той трябваше да я приеме с достойнство.