Небостъргачът - 50

- Дали духът ми ще намери покой? - запита се Джиро, отправяйки се към Макао. - Всичко се променя толкова бързо. Може би мегакорпорацията контролира дори скоростта, с която възприемаме реалността и това се определя от нивото на съзнание.

Може би Бокузо беше определил нивото на съзнание, с което Джиро да възприемаше заобикалящата го действителност. Може ми на практика сътрудниците на мегакорпорацията разполагаха с определени ранкове?

Отне му още едно денонощие и на третия ден вече беше там. Беше сменил маршрута няколко пъти, което отново имаше за цел да обърка евентуалните му преследвачи. Градът определено се беше променил. Странната смесица между старо и ново обаче оставаше. Всичко беше твърде особено и нямаше нищо общо с времето, когато тук беше Гао Минг. Сякаш над него тегнеше проклятие - може би пандемията също оказваше своето влияние. И все пак цареше привидно оживление. Хората бяха тук сякаш като добавка към самия декор, който беше толкова омагьосващ и пленяващ. Португалските колонии, които го бяха окупирали, бяха оставили своя отпечатък и върху атмосферата му. Сякаш цял един малък свят беше събран на едно място. Всичко беше много странно и нямаше как да се изрази с думи.

Макао беше все така величествен като истинска столица на хазарта, но в него все пак се усещаше някаква пустота. Джиро се беше придвижил дотам по доста странен начин. Не беше избързал да се свърже с Бокузо, нито да обмени токените - Бокузо му беше дал само два токена плюс един милион в брой. Това правеше пет милиона, които щяха да бъдат негови, ако изобщо оцелееше докрай.

Най-вероятно членовете на корабната управа бяха намерили обезобразените от среднощната схватка тела - имаше и сериозна вероятност нещо по-лошо да се беше случило. Да бяха обявили награда за главата му - имаше сътрудници, които идентифицираха наличието на метафизично присъствие, което можеше да се отклонява от нормата. Иначе казано, макар да работеше за мегакорпорацията, беше напълно възможно Бокузо да преследваше собствени цели и по-този начин съзнателно да превръщаше протежето си в потенциална мишена дори за самата мегакорпорация. Да, звучеше смахнато, но пък сведенията, които беше получил от Бокузо бяха относително общи - сякаш главната цел на мисията беше съвсем друга.

Все пак трябваше да се яви пред борда в приличен вид и добре облечен. Беше пришил две малки парчета кожа от вътрешната част на якето си, където носеше уакизашито. На практика дължината на острието не беше твърде голяма - цялото оръжие беше малко повече от петдесет сантиметра и беше изкустно прикрито, но в казиното имаше металотърсачи и детектори, а и охраната там беше на много високо ниво и щеше трудно да продължи своя поход под неговата закрила. Освен ако не измислеше нещо по-добро. Реши да се подсигури. Може би дори и срещата с борда беше капан. Навремето и самия Гао Минг ги беше хванал едва ли не по бели гащи, а с какво настоящия момент беше различен?

Джиро се преоблече като служител на казиното и когато вечерта падна отиде и хвърли една много малка кука към един от горните етажи. За куката беше завързана дебела безцветна корда, а на нейния край беше завързал уакизашито, обвито в специална камуфлажна материя. След като влезеше в хотела, щеше да се добере до една от стаите, откъдето можеше да изтегли оръжието вътре. Разбира се щеше да се представи за член на рум сървиз. Иначе рискуваше твърде много - трябваше да разчита и на по-зловещи сценарии. Едва ли Бокузо го беше пратил на преговаря като роб, а като пълноправен партньор.

На четвъртия ден от заминаването си от Япония той беше готов - дългите години на тренировки в нинджуцу го бяха научили на търпение и на изчакване на подходящия момент. Трябваше да пипа внимателно и по още една причина. Някои от членовете на самия борд, а може би и всички бяха защитени от метафизична магия.

На Джиро му се искаше да използва омньо магия, за да предвиди изхода на битката, но реши първо да изпипа нещата по-добре технически. Залогът беше много голям. Пистолетите бяха вкарани по друг - не по-малко брилянтен начин. Джиро осъзнаваше отлично хитроумните прийоми, но знаеше също, че трябваше да внимава, тъй като оръжията разполагаха с малко амуниции, а той не искаше да привлича излишно внимание, закупувайки още. Пълнителят на един Валтер събираше по десет патрона, а той разполагаше с два пълнителя за всеки от тях - бяха повече от достатъчно, ако нещо се объркаше. Те бяха оставени в тайниците на самия Гао Минг, тъй като Бокузо знаеше за два от общо петте тайника. Всяко оръжие беше поставено в различен тайник. Специално тези два бяха в относителна близост до подземната винарна на казиното, което правеше мястото идеалното скривалище.

Гаротата беше хитроумно навита около колана му и тъй като беше от сизал нямаше да бъде засечена от металотърсачи - въпреки че в параноята си гардовете можеха да го накарат да се съблече дори и гол. Това обаче също беше малко вероятно. Страданието беше огромно - да гледаш как толкова много зависеше от теб, но Джиро беше безпристрастен в това отношение.

- Когато душата ти е прокълната, нямаш голям избор - тихо заключи самият Джиро. - Довечера ще бъде моментът на истината. Сега или никога!

Той беше платил на едно момче, което трябваше да уведоми членовете на борда за пристигането му, а малко по-късно щеше да влезе самият той. Така щеше да има достатъчно време да се добере до оръжията - можеше да изтегли първо меча от стая четиристотин и тринадесет, където се беше закачила куката.

Съакционерите на борда може би бяха чули нещо - тъй като мегакорпорацията имаше очи и уши навсякъде и затова първото впечатление беше много важно - именно там можеше да се вмъкне и да изложи истинските искания на Бокузо. Все пак Гао Минг беше завоювал твърде много - беше станал непреодолим фактор и трябваше да направят нещо по въпроса, а самият Джиро беше гений във воденето на асиметрични сражения. Защо именно той може би беше най-подходящият!