Стражът протегна атеша на дългата му дръжка, закачи я на стойката на стената и огледа надолу, за да провери за натрапници. Както и очакваше, никой не беше толкова луд, че да тръгне да катери кулата, но такива бяха инструкциите още от преди пет години, когато го бяха качили за първи път на покрива, и той ги следваше незнаен брой пъти почти всяка нощ от тогава. Лек вятър накара стражът да потрепери и той се загърна малко по-добре в палтото си. Вместо да откачи фенера и да продължи към следващата стена, стражът се протегна и започна да опипва джобове си. Беше време за почивка. След няколко секунди търсене той най-после извади малка кутия със смачкани цигари. Повечето му колеги предпочитаха да смъркат енфие, но той намираше пушенето за много по-приятно и дори от време на време се чудеше защо прахосват така тютюна. Стражът драсна клечка кибрит с треперещи пръсти и запали цигарата си. Засмука жадно малкия папирус и напрежението го напусна почти веднага. Стражът се подпря доволно на перваза и замечтано загледа светлините на простиращия се около кулата град.
Магическият фенер бавно се люшкаше на дългата си дръжка и стражът хвърляше дълга сянка на светлината му зад себе си. За разлика от маслените фенери, при които пламъкът потрепваше при всяко движение, атешите осветяваха равномерно навсякъде и клатенето на фенера само леко променяше ъгъла на сенките, вместо да ги кара да играят. Сянката на стража правеше странни неща тази нощ.
Първо краищата й заиграха нестабилно и сякаш черен пушен започна да се вдига от нея. Миг по-късно в центъра й нещо се повдигна. Мътна форма на лице отвори уста, все едно изплуваше от гъста кал или тиня и се опитваше да си поеме въздух. Лицето се скри и черна ръка, сякаш изплуваща от същата тиня, изскочи от сянката и се заби беззвучно в земята. Ръката започна да се издърпва. Лепкави катранени сенки се стичаха от нея, след това от рамото, от гърба и от втората ръка, които я последваха. Фигурата бавно се изтегляше. Главата изплува след миг и чертите отново бяха неразличими в гъстата катранена каша, която продължаваше да се стича безкрайно от тялото. Фигурата бавно се изправи до пълен ръст. Формата беше определено човешка, но течна и сякаш около четвърт от нея липсваше постоянно. Тъмната течност постоянно течеше – части от нея непрестанно се отделяха и капеха като гъста смола, след което послушно се стичаха обратно към основата фигура и нагоре по нея. Опитваха се да запълнят множеството дупки в силуета, но просто нямаше достатъчно материал и когато се затвореше една дупка, друга се отваряше някъде другаде. Фигурата направи крачка напред.
Стражът все още гледаше замечтано към града, когато една катранената ръка стисна силно гърлото му и сянката започна да се стича по него. Страхът отвори очите му широко, но тъмната смола насилствено се вля в устата му и не остави място, откъдето да избяга паническият му вик. Други ручеи се стрелнаха към носа, ушите и дори очите му, проправяйки си път през тях към вътрешността му. Част от течността обгради цялото му тяло и с болезнен натиск попи през порите на кожата му. Стражът умря в агония и тих ужас.
Сам отвори очите си. Както очакваше, цветовете бяха малко по-различни, но не драстично, като при някои хора, където някои цветове се сливаха и изглеждаха еднакви. Тялото не беше много младо или добре поддържано и все още се усещаше неприятният вкус на изгорял тютюн в устата му, но можеше да е много по-зле – очите бяха остри и поне за момента не усещаше задух или тежест в кръста или колената. Няколко мига по-късно Ка’Раим се учуди от множеството слоеве аромат, които можеше да различи в тютюна, някои от които дори бяха приятни сега, след като свикна с новите си усещания – мъжът беше имал отлично чувство за обоняние и вкус. Може би, ако му останеше време след кражбата, щеше да вземе сетивата със себе си.
Стражът нямаше много специализирана екипировка и убиецът трябваше да импровизира с това, което има. Връзката с ключове на кръста му може би щеше да бъде полезна – нищо, че не беше сигурен кой ключ за къде е. Късият меч и камата, които бяха оръжията на стражите в тази гилдия, не бяха любимите му оръжия, но щяха да свършат работа при нужда.
Сам усети леко подръпване в главата си и се намръщи. Викаха го. Щяха да почакат. Той откачи фенера от поставката му и тръгна обратно към малката постройка в средата на покрива, където дежурните стражи се криеха от студените пустинни нощи. Когато се прибра, вторият страж му кимна за поздрав.
– Някакви откачени разбойници да се катерят по мраморната кула? – попита той с широка усмивка.
– Нямаш си представа – самият Ка’Раим се изкачи по кулата, за да ми каже здрасти! – отговори убиецът.
И двамата започнаха да се смеят шумно и стражът наля в малки чашки някакво алкохолно питие, което разреди с вода. Едната взе за себе си, а другата подаде на мъжът, който си мислеше, че му е колега.
– Наздраве! – каза стражът.
– Наздраве!
С новите си сетива убиецът вкуси не само алкохола и миризмата на анасон, но и леката нотка на грозде и нещо металическо, които обикновено не успяваше да усети.
– Добър арак! – похвали той питието.
– От дестилерията на чичо ми е. – ухили се стражът.
Убиецът започна да кима одобрително, но след това нетърпеливо престъпи от крак на крак, сякаш нещо не можеше да чака.
– Трябва да вляза вътре да пусна една. – обясни той на колегата си. – Щях да го направя навън, ама щеше да замръзне малкия.
Лицето на стража се изкриви в гримаса.
– Пак ли? – попита той с неодобрение.
Внезапна болка проряза корема на убиеца, карайки го да се прегъне леко и да се хвана за него. Вещицата беше нетърпелива. За щастие стражът само започна да клати глава разочаровано:
– Виж къде работим! Казах ти вече два пъти – отиди сутринта при доктор Джамил и му кажи за болките и за пикането. Той ще ти даде отвара, която да пиеш и след две седмици ще си добре. Хайде сега, отивай. – каза той и отвори вратата в пода, която водеше към кулата.
Убиецът кимна с благодарствена усмивка и слезе надолу.
Каквито и проблеми да беше имал бившият страж, в момента не го интересуваха. Според инструкциите, които му беше дал Чарли, за да стигне до забранената библиотека, трябваше да мине само по два коридора. Ка’Раим очакваше вратата да е просто заключена и да може да използва ключовете на пазача, за да влезе, но вместо това пред нея имаше двама стражи, които явно го познаха и поздравиха. Плановете се променяха.
– Какво правиш тук? Не трябва ли да си на покрива днес? – попита по-старшият според маркировките на униформата му, а и според възрастта му.
– Нали знаеш за моя проблем със… – каза убиецът и погледна с неудобство надолу.
Стражът кимна с леко неловка физиономия, но явно знаеше за какво говори.
– Стана по-лошо и трябваше да отида спешно до доктор Джамил.
– Стария козел е още тук и те праща?
– Да. – потвърди убиецът – За да му донеса някакъв ръкопис за… меха?
– Мехура? – поправи го по-младият страж.
– Да, да! За мехура! – каза убиецът и завъртя очите си все едно се опитваше да си спомни нещо – Секция шест, лавица трета, шести ред, ръкопис на Каспър Гул за отделителния процес. – изрецитира убиецът.
Нямаше представа дали такава книга съществува, но се съмняваше и стражите да бяха чували за подобно нещо.
– В забранената библиотека? – попита страшният с подозрение.
Убиецът вдигна рамене, сякаш и той не знаеше защо ще е там. Стражът се замисли, но след малко му каза.
– Понеже се познаваме от толкова време ще те пусна, но трябва да ми покажеш книгата на излизане.
– Естествено, от толкова време се познаваме! – отвърна убиецът, без дори да знае името на човека, с когото разговаря. Нямаше да е трудно да нокаутира двама стражи на излизане, без да причини голяма суматоха.
Забранената библиотека се оказа много по-оживена, отколкото Ка’Раим беше предполагал и за миг се зачуди дали мошеникът не му е дал грешна информация. Навсякъде лекари и лечители от Академията говореха с консултанти-библиотекари за това къде можеха да намерят определена книга или за доставката на такава от тайни библиотеки в други градове. Други пък четяха или преписваха ръкописи на специални бюра, определени за тази цел. Всички му хвърляха въпросителни погледи и се подпитваха един-друг какво прави страж в библиотеката, но убиецът вървеше достатъчно уверено, че никой да не посмее да го спре и попита за какво е тук.
Инструкциите на Чарли го доведоха до секция на библиотеката, в която, за щастие, нямаше никого. Номерата, които му беше дал, обозначаваха висока лавица с ръкописи без заглавия на гърбовете и убиецът претърси книга по книга посочения ред. Към средата му намери малък тефтер с червен отпечатък на длан върху корицата. Когато отвори книжката на първата страница, със ситен, красив почерк беше сложено заглавието “Записки за тялото и душата от Захир Ариф”. Веждите на Сам се вдигнаха. Щеше да е интересно да прочете този ръкопис, но сега нямаше време.
Убиецът бързо прибра малката книжка в един от джобовете на палтото си и тръгна към изхода. Вече беше стигнал до общата част на библиотеката с бюрата за четене, библиотекарите и многото учени, погълнати от техните си цели, когато рязка болка изпълни цялото му тяло. Ка’Раим не знаеше кога беше паднал на земята и дори не беше осъзнал кога беше започнал да крещи. Когато болката утихна, всички, включително и стражите от пред вратата, гледаха превитото му тяло и ръкописа, който се беше изтърколил от джоба му и лежеше на половин метър от него. Гневни викове се разнесоха из тълпата и стражите посегнаха към оръжията си. Единствената мисъл на Сам беше колко мразеше проклетата кучка, заради която тези хора щяха да умрат.
Тялото на бившия страж скочи от земята, палтото му излетя и падна върху малкия тефтер и оръжията затанцуваха в ръцете му. Кама прониза гърлото на най-близкия доктор, който се беше втурнал да вземе ръкописа, мечът разсече коляното на негов колега, който имаше същата цел. Половината тълпа започна да бяга, докато другата половина, по-смелите, се втурнаха към него. Върхът на меча премина през гърлото на библиотекар и се заби в слепоочието на друг доктор, камата прониза юмрук. Старият страж беше замръзнал, но младият замахна и мечът му потъна в рамото на Ка’Раим. Той изпусна камата и с гола ръка изтръгна гръкляна на момчето, което пусна оръжията си, падна на колене и се опита задавено да си поеме дъх, запушвайки раната с ръцете си. Силният ритник на убиеца счупи гръбнака му миг по-късно. Лекарите и библиотекарите бяха загубили смелостта си и бягаха от библиотеката. Старият страж извика и се втурна към Сам. Ка’Раим хвана високо вдигната ръка, заби челото си в носа му и стражът залитна назад, но успя да запази равновесие и се втурна отново напред, този път с камата. Убиецът отби атаката с меча си и камата се счупи от силата на удара. Парче метал излетя и се заби в гърлото на пазача. Сам с усилие извади меча от рамото си и раната започна да се затваря почти мигновено. С оръжие във всяка ръка той огледа състоянието на стария страж. Кръвта се изливаше от гърлото му, напоявайки дрехите му, но друга част се вливаше в дробовете му и буквално го давеше. Убиецът въздъхна и стовари тежко крак, смачквайки главата му, тъкмо на време, за да го видят новодошлите стражи. От десетината лица, някои по-млади, някои стари ветерани, Ка’Раим позна единствено шокираното лице на часовоя от покрива.
– Наистина ли ще умрете заради една книга? – гласът на убиеца прокънтя в изпразнената библиотека.
Стражите на вратата гледаха несигурно. Ка’Раим хвърли единия меч, вдигна оплисканото от кръв палто и взе тефтера в свободната си ръка.
– Ще умрете заради това? – убиецът вдигна книжлето, за да им го покаже, и тръгна към тях.
Един-двама от по-младите пазачи тръгнаха напред, но другите бързо ги издърпаха в редиците си. Те познаваха лицето на мъжа пред тях и знаеха, че това не е той. Тихият шепот с името му, неговото име, накараха лицата на смелите младоци да пребледнеят.
Стражите направиха път на Ка’Раим през коридора и той побърза да мине по него, докато не са размислили – касапницата и сега щеше да му донесе проблеми с ръководството, не му трябваше да става по-голяма. Убиецът бързо се качи на покрива и застана до парапета. Съблече ризата си и направи от нея вързоп. Сложи в него книгата и добави връзката ключове за тежест. След това намери мястото, което беше избрал преди, и го хвърли. Вързопът се изстреля рязко от кулата и тупна в двора на малка изоставена къща на една пряка разстояние. Тялото на покрива изведнъж се отпусна, залитна напред, прекатури се през перваза и полетя с главата надолу към земята. Няколко секунди по-късно черепа се разби звучно и оплиска зелените храсти, обграждащи кулата, в червено.
Ка’Раим отвори очите на собственото си тяло и за миг съжали за загубата на толкова остро обоняние и вкус. Той събра вързопа, който беше паднал на метри от него и тръгна към дома на вещицата. Един ден проклетата кучка щеше да си плати!
Можете да намерите още от историята на Лизи тук:
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
© Лесли Всички права запазени