22.01.2023 г., 8:17 ч.  

 Нечистите - 26 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
681 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
18 мин за четене

Сам беше прекарал остатъка от деня, обяснявайки на вещицата какво се беше случило и защо се е наложило да убие съществото. Естествено използва появата на гвардейците, в лицето на Хирса, като нуждата да покрие следите. За щастие, Малора беше приела всичко добре и този път го пусна само след няколко часа. Всъщност, като никога до сега Сам не се беше притеснявал толкова за нея, защото цялото му внимание беше съсредоточено върху проклетата буря и Елизабет. Скърцаше със зъби всеки път, когато си спомнеше колко уплашена беше и как се беше свряла в ъгъла, покривайки се с дюшека, за да се прикрие от вятъра. Но не това беше най-страшното, а писъците й. Отекваха непрекъснато в ушите му, а този път не можеше да махне с ръка и да спре болката й. Това беше битка, която тя трябваше да проведе в реалният живот, с реални последици и колкото и ужасен да беше за него звука от виковете й, не можеше да не изпита и гордост. Беше се справила. Беше успяла почти да пробие бариерата и за малко да излезе съвсем сама от тази стая. Чарли се беше появил точно колкото да спаси последните агонизиращи мигове. Малката Елизабет беше пораснала и съвсем скоро нямаше да й е нужен нито той, нито мошеникът, за да се справя със страшника. Мисълта за учуденият му поглед съвсем го накара да се ухили и няколко мъже се дръпнаха от пътя му, явно мислейки високия, засмян мъж за луд. Нямаше против да го мислят за такъв, стигаше му, че тя му се доверяваше и всъщност го искаше при него.
Този ден се беше превърнал в най-дългият за Сам с толкова противоречащи си чувства, че дори самият той се изненадваше, че е възможно да ги изпита. Не бе вярвал и че някога ще е щастлив да е във формата на джирд. Може би трябваше да намери някой достатъчно малък и пухкав, който да ползва освен гарвана. Така Елизабет можеше винаги да го носи със себе си. Хищната усмивка отново изгря на лицето му, като се сети как Хирса заекна, а тя най-невъзмутимо обяви, че носи гризачите из джобовете си. Беше надникнал за малко и беше видял как гвардееца първо пребледня, а после и позеленя. Дори само заради това си струваше, макар надеждите му Елизабет да пъхне ръка в джоба си и да го погали да се оказаха неоснователни.
Казра дори не усети как беше извървял цялото разстояние от имението на Малора до хана. Обикновено му отнемаше почти час, но сега умът му беше толкова зает, че въобще не забеляза кога е минало. Мигване и вече стоеше пред двора на Аша. Тук се изправи пред нов вид дилема. Досега не беше представлявало проблем за него да напусне което и да е работно място. Просто взимаше багажа си, обявяваше, че е приключил и си тръгваше. Доста често дори не искаше заплащане за последните си дни. Сега обаче усети някакво неудобство от това да каже на Аша, че работата му тук е приключила. За времето, което беше прекарал тук и по-скоро заради Елизабет, беше започнал да приема хана и ханджийката малко по-лично, почти като негови. Това беше и причината да реши, че трябва да направи нещо за тях. Като прощален подарък. Знаеше, че хората имаха навик да правят такива жестове. Само където Аша никога нямаше да разбере за услугата, която смята да й направи. Още по-добре.
Сам влезе в конюшнята и се увери, че конят е добре и не е пострадал от бурята, след което събра набързо багажа си и излезе. Вече се беше стъмнило преди няколко часа, а общото при призраците беше, че се навъртаха около мястото на убийството или трупа си и че не се показваха на светло. Казра знаеше къде се случи първото, а второто вече не бе проблем, така че тръгна към задната страна на баните. Там беше завлякъл коняря, преди да се постарае повече да не нарани нищо през живота си. Едно от малкото убийства в живота си, за които никога нямаше да започне да съжалява.
Отне му малко време и известни обиколки из двора, но накрая намери привидението, което се спотайваше в един тъмен ъгъл на самите бани. Гоненицата не беше нито дълга, нито изморителна. Накрая Сам сграбчи извиващият се черен пушек в ръката си, изгледа го за миг и просто го изяде. Лицето му веднага се изкриви в гримаса, когато усети кисело-горчивия привкус на развалено. Получаваше се, когато душите започваха да се превръщат все повече във фантоми. Колкото по-близко беше до трансформацията – толкова по-отвратителен беше вкуса им. А този беше просто ужасен. Още седмица и сигурно щеше да се превърне напълно. Не че сега имаше кой знае колко по-голяма хранителна стойност за него, но пак ставаше за нещо. Сам се замисли, че може да се опита да живее на души. Елизабет не искаше от него да убива, а и той беше започнал да се замисля над това. Само че нямаше чак толкова много душа в града, които да успеят да го заситят или изхранят за дълго. Винаги можеше да прибегне и до тези, които преди това са били съвсем малки деца. По някаква причина детските призраци не се “разваляха”. Бяха прекалено чисти, за да има какво да изгнива в тях, но дори само мисълта да им посегне на, изпълваше устата му с нов вид горчилка. Не, по-скоро щеше да убие, отколкото да унищожи духа на някое от децата. И без това не бяха чак толкова много. Можеше да не ги закача.
Веднъж взел това решение и свършил работата си по почистването на хана от нерегистрирани пребиваващи, вече нямаше с какво да отлага разговора с ханджийката.
Приключи с него учудващо бързо, като и Аша, и Насифа изобщо не изглеждаха изненадани, че си тръгва, след като и Елизабет е напуснала. Пожелаха му всичко хубаво и той излезе на двора. Няколко минути остана загледан в стълбите към кухнята, където с Елизабет бяха сядали за обяд всеки ден, след което някой отвътре се изсмя гръмовно и Сам обърна гръб на странноприемницата.
Тръгна си заедно с коня. След като нямаше да живеят повече тук, не им беше нужен там, така че го върна в конюшнята, която по принцип обитаваше – едно градско имение в богатия квартал, по-навътре от скривалището, в което Елизабет го чакаше.
При мисълта за това приятното чувство отново се разля в гърдите му. Приключил с всичко останало, реши, че е крайно време да се увери с очите си, че тя е само изморена и уплашена. А и че мошеникът не я е заслепил с чара си.
По пътя Сам се беше отбил да купи малко храна, която бързо да може да сготвят в нещо топло, но сега, стоейки пред собствената си врата, някак се чувстваше ужасно неуверено. Дланите му се бяха изпотили, сърцето му биеше бясно в гърдите му и имаше усещането, че въздуха е станал гъст като сироп, защото не можеше да поеме достатъчно от него. Държеше се нелепо и осъзнаваше, че всичко това не е само вълнение, но и страх. Вярно, че тя беше избрала да дойде тук, беше поискала Ка’Раим да е с нея, дори и под формата на гризач, но така и не беше казала, че всъщност иска да види Сам Казра. Същият, за когото едва преди няколко часа бе научила, че е убиец, а не коняр и пак той, който беше изчезнал да върши нещо, което според нея сигурно е свързано с отнемането на поне един живот. И макар да не беше по работа на Кантората, а защото Малора го беше повикала, Елизабет не беше в грешка. Работата му за вещицата беше свързана с отнемането на много повече от един живот и понякога не това беше най-лошото, което можеше да причини на някой… Усетил на къде са тръгнали мислите му, Сам изруга тихо, тръсна глава и най-сетне почука на вратата.
– Елизабет? – повика и отново потропа. Искаше тя да го пусне да влезе.
Стори му се, че изминаха години, преди ключът да се завърти и вратата да се отвори бавно. Сам се напрегна в очакване да я види, но вместо нея, на прагът бе застанал Чарли. Трябваше да е направил гримаса, защото мошеникът се ухили и каза:
– И аз се радвам да те видя. – после отвори по-широко и излезе отвън при него. – Малката е вътре. Аз ще се разходя да й потърся нещо свястно за обличане. Не може да се разхожда само в твоите ризи.
И с това го потупа по рамото и заслиза надолу по стълбите. Сам въздъхна, когато образът на Елизабет, само по неговите ризи и с боси крака и голо рамо, отново изникна пред погледа му. Беше красива гледка. Нареждаше се сред най-хубавите неща, които беше успял да види през живота си, но съвсем скоро мошеникът щеше да я направи недостъпна. Като поставяше нещата така, побърза да затвори и заключи вратата, след което отново се провикна:
– Лизи! Нося храна. – искаше да я види, но определено не искаше да я стресне, ако просто така се появи. – Искаш ли да ми помогнеш с вечерята?
Момичето надникна от всекидневната. Погледът й извървя пътя от лицето му, през ръцете му, сякаш търсейки следи от кръв, спирайки се най-накрая върху хартиените пликове, които носеше. Измина нова малка вечност, преди Елизабет да въздъхне и да тръгне към него, подръпвайки ризата му по-надолу, за да скрие повече от краката си.
– Какво носиш? – попита го, като грабна един пакет от ръцете му.
– Плодове, продукти за супа, малко питки, а в една от чантите има и десерт. – отговори й.
Отново погледът му се плъзна по нея, но този път се спря върху увисналите й ръце, как влачи крака, докато ходи и сенките, които се бяха появили под очите й. Елизабет беше изтощена и той за първи път съжали, че не е взел нещо готово, което тя да може да изяде набързо и да си легне. За сметка на това беше напазарувал достатъчно десерти, а супата щеше да стане питателна и да я стопли. Не че в пустинята човек има нужда от много топлина. Наистина понякога не мислеше.
– Защо не хапнеш нещо сладко, докато аз нарежа нещата за супата? – предложи й: – Сигурно и Чарли ще се върне с каквото е успял да напазарува. И само да ти кажа, ако не ти харесва – не е нужно да го носиш.
– Ще ми хареса. – отвърна Лизи и започна да вади покупки от торбите.
– Чарли понякога има странен вкус. – предупреди я Сам. Чудесно осъзнаваше обаче, че каквото и да донесе, тя ще го носи, защото в нейните очи ще е подобрение спрямо ризата му, затова реши да смени темата и просто да попита: – А ти как си?
– Добре.
Сам почака тя да добави нещо повече, но Елизабет се зае да прибира продукти в студения шкаф, омагьосан да пази храните пресни в горещия хайрански климат. Явно или беше прекалено изморена, за да говори, или просто не искаше да говори с него. Той реши да я остави сама да реши и извади една дълбока тенджера, която постави на котлона. Лизи пък взе две дъски и започна да реже зеленчуците върху едната, докато другата остави за него.
– Мина ли през странноприемницата?
Беше минало толкова много време в мълчание, че да чуе гласът й го изненада.
– Да, преди да дойда тук. – отговори й, чудейки се какво ли би я интересувало от там. Накрая реши, че може би се притесняваше за щетите от бурята, за които така и не беше останала да помогне да разчистят: – Всички са наред, а и вече беше изчистено.
Елизабет издаде замислен звук и отново замълча. Този път обаче не мина чак толкова много време. Избута един кичур коса с опакото на ръката си, в която държеше ножа, и попита уж безгрижно:
– Видя ли Калахан?
– Ако го бях видял, щях да го убия. – изръмжа, преди дори да се усети, но дори и след като осъзна какво е казал, не мислеше да се извинява. Страшникът го заслужаваше почти толкова, колкото и вещицата. Въпреки това реши да покаже на Елизабет, че не е чудовището, за което го има и добави: – Затова и не го търсех.
Едното крайче на устните й се изви съвсем, съвсем леко нагоре.
– Много галантно от твоя страна.
– Правя каквото мога. – усмихна й се насреща, след което се пресегна и взе нарязаните зеленчуци, изсипвайки ги в тенджерата: – Остана да добавя само моето и да се сготви. Защо не опиташ някой от сладкишите, които донесох?
Тя погледна пресметливо и доста лакомо пакета, след което кимна, грабна го и отиде да седне на дивана. Сам запази мълчание няколко минути, колкото тя да изяде половината от сладкиша, но търпението му стигна само до там. Цял ден се обвиняваше, че не е могъл да бъде наистина до нея и й се наложи да премине през всичко това сама. Ако той беше там… Само че не беше и в това се състоеше целият проблем.
– Искам да ти се извиня, амара. – каза тихо и за миг дори се надяваше да е прекалено тихо, за да го чуе, но тогава тя обърна лице към него и го изгледа въпросително: – Че ме нямаше в странноприемницата.
Елизабет поклати глава. Преглътна хапката си, облиза устни и каза:
– Не е твоя работа да ме защитаваш или пазиш.
Сам използва, че донарязваше месото, след което го изсипа в тенджерата, добави малко подправки и едва след това се обърна към девойката.
– Напротив, амара, моя работа е да те пазя и защитавам, докато не станеш достатъчно силна да го правиш сама. – отговори й и рискувайки тя да му изтъкне, че не иска да има нищо общо с убиец, допълни: – А след това ще се бия до теб и ще очаквам да ми пазиш гърба.
Лизи наклони глава на една страна.
– Интересни идеи имаш за бъдещето.
Не беше осъзнал, че е задържал дъх, докато не чу думите й. Тогава издиша, а заедно с въздуха, от него се вдигна и една голяма тежест. Елизабет не го беше отритнала. На практика казаното от нея си беше почти съгласие на бъдеще, в което той е до нея. Сам не можа да се стърпи и се усмихна насреща й:
– Не ти ли харесва?
Лизи повдигна рамо.
– Честно казано, надявах се да няма много битки в бъдещето ми.
Това беше нещо, което го зарадва дори още повече. Това, че обмисляше бъдеще, в което няма да й се наложи да се бие, можеше да значи само, че не смята да работи като Сянка за страшниците.
– Това е дори още по-добре. Може да пътуваш и да разглеждаш света, а аз – да те пазя.
– Става все по-ясно, че това е работа на пълен работен ден. – каза му. Тонът й беше лек, но в погледа й се четеше напрежение. – Не съм убедена, че от Кантората ще са доволни. Кантората му осигуряваше храната, от която се нуждаеше, за да съществува, но до някъде и свободата да прави каквото реши. Не веднъж се беше измъквал на вещицата с оправдания, че Кантората го е забавила или задържала, а и връзките, които имаше с нея, бяха полезни на Малора. Не че тя си нямаше свои, но така беше по-лесно и безопасно за нея, а на него даваше свободата да е навън и извън обсега й. Или поне физическия. Така че можеше да я напусне. Никой нямаше да го спре. Но тогава отново щеше да е кучето на вещицата, която тя държеше вързано в колибата му в двора, вместо на дълга верига.
– Ще измисля нещо. – каза й накрая Сам: – Така че да не пречи много.
Разбра веднага, че е дал грешният отговор, когато Елизабет му се усмихна стегнато и насочи вниманието си върху пакета със сладкишите, без да си вземе още един.
Изведнъж много силно му се прииска да може да й обясни защо не може да напусне и че не всяка работа, която Кантората поема, завършва с труп. За жалост неговите почти винаги бяха такива, но за първи път му се прииска ръцете му да не бяха чак толкова кървави. Беше се случвало и преди да се чуди нужно ли е да убива чак толкова много. Това беше след една от първите му мисии и като си помисли за всичко, което беше свършил, реши че убийството трябва да е само от поръчката. Постара се да няма излишни грешки, а тези, които все пак трябваше да изчезнат, използваше и за храна. Само че нищо от това не можеше да й обясни, не и така, че тя да го разбере и приеме. Искаше обаче да й каже нещо, особено като се сетеше за огледа, който му беше провела като го посрещна.
– Днес, когато те оставих… – каза й, но тя не вдигна поглед от пакета и Сам не знаеше дали това беше по-добре или по-зле: – Не беше, за да убивам, амара.
– Не е моя работа. – каза му.
– Искам да го знаеш. – каза й той: – Искам да знаеш, че не всеки път, като изчезна, е защото трябва да върша това.
Елизабет въздъхна.
– Сам, уморена съм, нямам работа, нямам пари, разхождам се в чужда риза, не знам какво, по дяволите, ще правя от тук нататък, оказа се, че всички са принцове, убийци или невероятно могъщи магьосници… – въздъхна отново и потърка лицето си, все едно се надяваше, че всичко това е някакъв сън и е необходимо само да се разсъни. – Съжалявам, но в момента не мога да мисля какво правиш и кога. Отказвам.
Казаното го накара да се почувства дори още по-жалък. Сенките под очите й му се сториха дори още по-тъмни, а кожата й – съвсем бледа и въпреки че знаеше през какво беше минала днес, беше седнал да се опитва да я убеждава, че не е толкова лош. Трябваше да спре да мисли за себе си. Гледайки я как е приседнала на ръба на канапето и забила поглед надолу към пакета сладкиши, без въобще да го вижда, Сам изпита силното желание да я прегърне и да вдигне всичкия товар от раменете й. Искаше му се тя просто да му прехвърли задълженията си и да го остави той да се тревожи за нещата от ежедневието, докато Елизабет просто се наслаждаваше на живота и правеше това, което желае. Само че тя нямаше да му позволи да го направи, защото онова, което всъщност искаше, беше сама да си осигури този живот и да не е зависима от никого. Беше я видял как се изправи след потисничеството на родителите си, а днес с удоволствие беше наблюдавал и как се опълчи на страшника. Беше горд с нея, но нямаше как да й го каже, понеже тя не знаеше, че той и Ка‘Раим бяха един и същи човек. Все още не. Това беше лъжата, с която сигурно щеше да я загуби, но и заради която все още я имаше. Но дори и да не можеше да й каже колко е горд от нея, не можеше и да си замълчи.
– Днес си се справила чудесно, амара. – каза й все пак, докато сядаше до нея и внимателно я прегръщаше.
Тялото й остана сковано толкова дълго, че Сам реши да я пусне, но тогава, просто така, тя се облегна на него и отпусна глава на рамото му уморено.
– Ако не беше Чарли, щях или още да съм в стаята, или пак да съм там.
Сам едва успя да потисне изръмжаването, но пак не беше сигурен дали Елизабет не е усетила колко много се ядоса от мисълта, че страшника е можел пак да я заключи. Въпреки това реши, че ще е добре този път да постъпи по-човешки, както Чарли обичаше да го съветва, и всъщност да й каже какво се върти в главата му, а не само да гледа сърдито въздуха пред себе си и да си представяше как увесва Калахан от покрива на хана.
– Нямаше. – заяви убедено: – Защото щеше да успееш да излезеш и сама, а ако все пак беше успял да те хване, аз щях да дойда за теб. По един или друг начин днес щеше да си тръгнеш от там, амара.
Елизабет надигна глава, взирайки се в лицето му и без да си дава сметка, че той трябваше само да се наведе съвсем малко, за да…
– Наистина не знам какво да правя с теб. – прекъсна мислите му тя.
– Можеш да правиш каквото поискаш, амара. – отговори й, стараейки се да прозвучи нормално, за да не я уплаши, въпреки че сърцето му отново се беше разтуптяло бясно. – Всичко.
– Какво, ако реша, че искам да те мразя?
– Тогава ще те накарам да спреш.
Веждата й се повдигна критично.
– Как? Ще ме подкупваш със сладкиши, докато не стана прекалено дебела и мързелива, за да те мразя?
– Добър план. Харесва ми. – усмихна й се Сам, след което се пресегна към пакета и й го подаде: – Хайде, хапни си. Вкусни са.
Елизабет му се намръщи уж сърдито и се изправи:
– Ще си остана слаба и ще ида да разбъркам супата.
Сам имаше съмнения, че дори и след месеци на сладкиши, Елизабет щеше да е различна от перфектна, но не й го каза. Вместо това най-нагло се наслади на това как ризата се движеше, очертавайки ханша й, а също и на голите й крака. Само няколко крачки деляха дивана от печката, но всяка една от тях си струваше. За да прикрие това, че я е оглеждал обаче, а и да върне вниманието й към важните неща:
– Ако не стане със сладкишите, винаги мога просто да ти досаждам, докато не се предадеш и не започнеш пак да ме харесваш.
– Не съм сигурна, че разбираш как работи „харесването“. – каза му сухо Лизи, докато отваряше капака на тенджерата. – Досаждането е противопоказно.
– При Чарли работи. – изтъкна й Сам.
Проследи с поглед как тя взима дървената лъжица и започва да разбърква супата. Не виждаше за първи път някой да готви, но да гледа нея му действаше някак отпускащо. Прииска му се и за в бъдеще да могат просто така да си седят, да си говорят за някакви неща и тя да готви нещо, което после двамата да хапнат. Искаше този живот. С нея.
– Чарли е Чарли. – погледна го през рамо. – Ти си… ти.
– Какво ми е на мен?
– О, нищо. – отвърна невинно Лизи и отново му обърна гръб.
И това вече беше изкушение, на което той не можеше да устои. Тихо се изправи и само с няколко крачки се озова зад нея, привеждайки се и обвивайки ръце около кръста й.
– Кажи ми.

 

 

Моля последвайте Лизи тук :) 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay

» следваща част...

© Лесли Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??