– Отвори очи, шейа. – познат, настойчив глас едва успя да надвика воя на бурята. – Погледни ме.
Елизабет вдигна глава и надникна над дюшека, боейки се да не би да й се е причуло. Когато видя силуетa на Франк, почти напълно прозрачен и блед, я заля облекчение, от което поне малко от топлината се завърна в тялото й.
– Франк! Затворена съм тук! Не знам как да изляза и бурята…
– Успокой се, шейа. – прекъсна я Франк.
– Да се успокоя?! – повтори сприхаво и се скри стреснато зад дюшека, когато нещо прелетя и се разби в стената. – Защо не кажеш на проклетата буря да се успокои, а?! Да видим дали с нея ще проработи!
– Ти си по-силна от бурята, шейа. – отговори й съвсем убедено: – И си по-опасна от нея. Някаква мижава бариера не може да те спре. Затова се успокой и я разруши.
Думите му щяха да й се сторят мили, ако не й идваше да го фрасне. Добре, че се появи да й каже, че трябва да я разруши! Тя сама никога нямаше да се сети!
Лизи изсумтя, но въпреки това си наложи да го послуша, като си пое дълбоко дъх и го издиша бавно. Беше доста далеч от чувството за покой, който се мъчеше да постигне, когато се учеше на нови техники в магията, но това трябваше да е достатъчно.
– Как? – попита го.
– Бариерата има слабо място. – каза и се премести от другата страна на вратата, посочвайки с пръст на около две крачки от земята: – Виждаш ли как е изтъняла? Трябва да удряш с атмата си тук, докато не я пробиеш.
Елизабет се вгледа, като дори присви очи, за да се опита да види по-ясно, но си нямаше и представа за какво изтъняване й говори Франк. Маранята й изглеждаше напълно еднаква и еднородна навсякъде, но ако той й казваше, че слабото място е точно там, значи беше там. Пък и не й трябваше да вижда, за да удари.
Протегна атмата си към бариерата. Дори не я беше докоснала, когато у нея се зароди усещане да се отдръпне и да си стои на страна. Лизи го игнорира и продължи напред.
– Тук ли? – попита, разчитайки, че Силуетът ще види магията й.
– Точно там. – потвърди й: – Удари силно, шейа, колкото можеш по-силно.
Елизабет си пое дъх, концентрира се върху бариерата и отприщи магията си.
Пред погледа й всичко побеля. В първия миг си помисли, че е успяла, но после дойде болката. Гореше. Гореше! Цялата гореше! Ушите й пищяха от пронизителен звук, който заглушаваше дори бурята. Трябваше й време да осъзнае, че това е собственият й писък, но въпреки това не можа да го спре. Имаше чувството, че ако замълчи, ще отнеме единственият отдушник за огъня и той ще я изгори отвътре.
– Ще се справиш, шейа! – гласът успя да надвика писъка й: – По-силна си от това!
По-силна. Беше по-силна. Той я направи такава. Той й показа, че болката не е най-страшното. Че има други, много по-разрушителни и опасни неща. Това беше само болка. Нищо повече. И най-хубавото? Краят й зависеше само и единствено от нея. Само трябваше да счупи бариерата.
Елизабет стисна зъби и отвори очи. Бариерата на Калахан пламтеше като гърлото на ранен дракон, който се готви да бълва огън. Беше толкова ярко и наситено, че момичето вече можеше да види слабото място, което грееше с по-мътна светлина. От него като зараза се разрастваше тъмна пукнатина. Пукнатина, причинена от полупрозрачно свредло от най-красивата сребърна светлина, в която припукваха сини и бели искри.
Лизи не осъзнаваше какво е това, докато кръвта й не се уви около него, изгаряйки, щом докосне бариерата.
Атмата й. Това беше собствената й атма.
– Справяш се добре, шейа.
Елизабет не беше толкова сигурна. Макар да виждаше магията си, не можеше вече да почувства потока й. Сякаш досега с бариерата беше прогорил нещо важно в нея и тя не знаеше дали ще се върне отново. Мислите й също започваха да текат по-бавно, а пред погледа й затанцуваха бели и черни петна, които не бяха част нито от бариерата, нито от атмата й.
– Май ще те разочаровам, Франк. – чу се да му казва от много далеч.
Главата й се беше напълнила с памук, а крайниците й бяха изстинали и изтръпнали. Щеше да загуби съзнание всеки момент. Щеше да си остане тук.
– Ще останеш ли с мен? – попита. Или поне си мислеше, че е попитала.
Повече от всичко друго искаше да се отпусне на стената и да се остави да потъне в меката тъмнина, която я призоваваше, но отказваше просто да се предаде. Тръсна глава. Бръкна дълбоко в себе си, по-дълбоко, отколкото някога бе достигала и се опита да изтегли още магия, която да хвърли по бариерата. Нямаше представа дали е успяла, докато заклинанието на страшника не засия дори по-ярко, карайки я да вдигне трепереща ръка, за да предпази очите си.
И тогава, все едно никога не го беше имало, съпротивлението, заедно със светлината, изчезна. Вратата се откъсна от пантите си и отлетя в коридора, преди Лизи да е успяла да прекъсне потока на магията. Миг по-късно русата глава на Чарли надникна в стаята. Погледът му за миг обходи цялата разруха и безплътните очертания на Франк, преди да се спре върху нея.
– Липсвах ли ти? – ухили се мошеника насреща й.
– Спри да се мотаеш. – изръмжа му Франк някъде зад нея.
Гласовете и на двамата идваха сякаш от върха на висока планина, а тя бе някъде долу, долу, все по-ниско…
– Изглеждаш, сякаш имаш нужда да поспиш малко, Лизи. – Чарли някак беше дошъл до нея и дори внимателно я прихващаше. – Какво ще кажеш да ти намерим по-приятно място за това?
– Добре. – отвърна отнесено тя.
Двамата тръгнаха към вратата, като по-скоро Флетчър я носеше, отколкото тя вървеше. Беше се вкопчила колкото в него, толкова и в топлината му, която връщаше някаква сетивност в крайниците й. Преди да прекрачат прага обаче, Лизи се обърна назад. Франк беше останал на мястото си насред хаоса – почти нереално привидение, което я следеше с остър поглед.
Момичето облиза устни. Ако не беше толкова… изтръпнала, сигурно никога нямаше да си помисли да изрече следващите думи, но сега го попита:
– Може ли да дойдеш с мен?
– Мога. – отговори й Франк и силуета му сякаш съвсем се разтопи във въздуха.
– Предполагам, че трябва да изчакаме малко. – каза замислено Чарли, докато продължаваше бавно да я води към стълбите.
Тъкмо ги стигнаха, когато пред тях изскочи малък, пясъчно жълт джирд, спря и застана на задните си крака, мърдайки с носле и повдигайки леко лапичка, като за поздрав
– Ето го и него. Не се плаши, Лизи. – каза й мошеникът.
Тя премига тъпо насреща му. Това явно беше достатъчно позволение, защото в следващия момент гризачът подскочи и започна да се катери по крачола й. Момичето потръпна от погнуса, но някак си успя да не изтръска крак, за да го махне от себе си.
– Сигурен ли си, че това е той? – погледна към Чарли, когато джирдът се скри в джоба на туниката й. – Не е някаква случайна мишка, нали?
– Джирд. И освен ако не е някой много възпитан и джентълмен джирд, каквито те уверявам, че до сега не съм срещал, трябва да е той. – обясни и погледна към стълбите пред тях: – Има ли още нещо, което искаш да вземем от тук?
Тя поклати глава. Носеше всичко, което ставаше за носене, включително абсурдната за Хайрани шапка. Пък и дори и да искаше да вземе нещо, желанието й да не се връща в стаята беше по-голямо от желанието й за каквото и да е.
– Нещо се срути. Някой пострада ли? – попита го, когато продължиха към кръчмата долу. Въпреки че Чарли я държеше здраво, той все още не беше оздравял напълно, така че тя стискаше парапета.
– До колкото знам – не. Всички от хана са долу в кръчмата на сигурно. Няма за какво да се тревожиш.
Чарли не се шегуваше. Всички гости на странноприемницата – такива, които бяха наели стаи и онези, които идваха за закуска, сега се бяха наредили по ниските маси. Някои си приказваха в приглушен, уплашен шепот, други пиеха хе’ер, но цялата кръчма се задушаваше от напрежението. Около тях всичко плуваше в мръсна вода, в която като разноцветни рибки се подаваха подгизналите възглавнички за сядане. Аша и Насифа стояха в ъгъла с мрачни изражения, поглеждайки боязливо към входната врата всеки път, щом вятърът започнеше да блъска и свири през цепнатините.
Флетчър я отведе до едно по-празно местенце и я остави да приседне на масичката. Лизи докосна джоба си, за да се увери, че джирда не е паднал и не се е удавил.
– Каква е тази буря? – промърмори Лизи. – Не е… нормална.
– Може и така да се каже. – мошеника застана пред нея и я изгледа преценяващо, сякаш чудейки се дали сега да й обясни. В крайна сметка явно реши, че момента е достатъчно подходящ, защото продължи да говори: – Нали знаеш, че някога Лунаратът е бил осеян с джунгли, дървета и реки? Само че се появили магьосниците, контролиращи климата и се случило това, което виждаш в момента. Огромна пустиня с градове тук и там, а магьосниците определят кога, къде и колко да вали. Намерили са начин как да се чувстват силни и важни, но от време на време природата им тегли една, хваща я цялата тая магия, с която те държат дъждовете под контрол, и става такава буря. – гръмотевица изтрещя над главите им и за няколко секунди никой не можеше да чуе нищо. Щом отмина, мошеникът продължи най-спокойно: – Не е задължително да е буря, може да е торнадо, земетресение или големи вълни, идващи от морето и заливайки почти целия град. Сега като се замисля, бурята не е чак толкова лош вариант, защото за известно време всички в горните квартали ще имат достатъчно вода. А и тази всъщност е от слабичките бури.
Елизабет зяпна.
– Това навън е “слабичко”? Шегуваш ли се?
– Напълно съм сериозен. Тази тук дори няма да срути цяла сграда, а и виж – водата е до под коленете. Можеше да е много по-лошо. Помня една, която отвя целият втори етаж на една къща, а и беше придружена с ужасни земетресения.
Лизи продължаваше просто да го гледа. Магически бури? Земетресения? Потопи? По-лоши неща? Макар да виждаше как нещо такова може да се случи, пак й се искаше някой да я беше предупредил. Хората навън бяха реагирали мигновено, още преди момичето да осъзнае, че нещо става.
– Колко често се случват тези бури?
– Веднъж на няколко месеца. Винаги е различно и никой не може да ги предскаже. – виждайки изражението й, побърза да добави: – Спокойно, Лин, хората тук са вече много добри в оцеляването им. Няма за какво да се тревожиш.
Момичето не се съмняваше в уменията на хората да оцелеят, а в своите собствени. Даже, колкото и да не й се искаше да го признае, бариерата на Калахан днес може би й спаси живота.
– Този вятър…. – започна. Прехапа устна, чудейки се как да обясни, без да прозвучи като пълна откачалка.
– Говореше ли ти? – усмихна й се леко Чарли.
Лизи го погледна изненадано. Приведе се по-напред и попита:
– И ти ли го чу?
– Да. – потвърди й и също обясни малко по-тихо: – Всички с атма в кръвта си я чуват да ги зове. Заради атмата в самата буря и колкото си по-чувствителен към нея, толкова по-силен е гласът на бурята. – Чарли й се усмихна и на свой ред я попита: – Сега чуваш ли я?
Елизабет не искаше отново да бъде примамена да излезе отвън, но предполагаше, че Флетчър ще я спре, ако се опита. Прибра косата зад ухото си и наклони глава на една страна, заслушвайки се в свистенето на вятъра. Пак й звучеше призрачно и караше косъмчетата по тила й да настръхват, но този път бе повече заради силата му, отколкото защото усещаше някакво желание да се разхожда навън.
– Не. – поклати глава накрая. – Не чувам нищо.
– Щях да се изненадам, ако чуваше. – Чарли се усмихна насреща й: – Изразходвала си почти всичката си атма. Сигурно се усещаш някак изтръпнала и преуморена, затова и не чуваш бурята. Но, спокойно, Лин, след като си починеш хубаво, нещата ще се оправят и ще си като нова: – намигна й насреща, преди някак преценяващо да я измери с поглед: – Въпреки че трябва да ти призная, че бариерата около стаята ти доста ме изненада. Отдавна не бях виждал нещо толкова варварски направено. – Чарли театрално потръпна, сякаш пред погледа му застана трол или грозна дънна риба: – А и беше силна. Сякаш искаше да задържи цяла глутница мори вътре. – при това пак се ухили, пресегна се и разроши леко косата й. – Само че е трябвало да я направи дори по-силна, ако е искал да задържи теб. Още малко да се бях забавил и нямаше да има какво друго да правя, освен да ти помогна да слезеш до долу.
– Ти си я премахнал? – попита го. Това поне обясняваше защо бариерата беше изчезнала. Въпреки думите на Чарли, Лизи знаеше, че не е някой велик магьосник. – Благодаря ти.
– Няма за какво, Лин. Както ти казах, аз само я дотроших. Но ако планираш в бъдеще да седиш под още бариери, може би ще искаш да те научим на някой по-изтънчен начин за пробиването им.
– Ще бъде желателно. – усмихна се криво Лизи. – Още щом се махна от тук.
Погледът на Чарли светна все едно му бе предложила решението на всичките му проблеми, плюс едно малко състояние, с което да живее охолно до края дните си. В следващия момент мъжа се пресегна и я хвана за рамената, усмихвайки се широко насреща й:
– А това ще стане веднага, след като времето го позволи. – още не беше се доизказал и джирдът в джоба й се размърда, подавайки глава навън: – Виждам, че още някой е съгласен с плана.
Сигурно беше съглсен. Франк, заедно с останалите, се опитваше да я убеди да си тръгне още от самото начало. Всички бяха видели как ще свърши историята – само тя упорито настояваше, че нещата ще се променят. Дори сега не й се щеше да признае, че се е провалила. Че ако не е успяла да убеди Калахан, с когото живееха заедно, че не е някакво изчадие, нямаше да има никакъв шанс с останалите страшници. И все пак трябваше да замине за Фриниа, при тях. Това беше планът. Мястото й беше там, където можеше да направи нещо срещу демоните, а не в Хайрани все пак. Така щеше да е най-добре за всички. Нали?
Когато говореше със Сам снощи, беше убедена в това. Вярно, също така бе обидена и наранена и искаше… И тя не знаеше. И тя да го нарани, като му каже, че си тръгва? Беше глупаво и детинско, а след случилото се днес… Какво, в името на Боговете, щеше да прави в Ордена Акантус? Дали страшниците щяха да я държат заключена в стая-клетка, докато не им потрябва за мисия? Наистина ли искаше да живее така – под контролът на много и най-различни Финиановци, които никога нямаше да са доволни от нея, каквото и да стореше?
Но каква беше алтернативата?
Въздъхна. Не й се мислеше над това точно в момента. Може би някой път, когато не се чувстваше като изцеден лимон и не се опитваше да осмисли истината за мъжът, когото… Нямаше да довърши тази мисъл.
– Трябва да се преместя някъде. – каза на Чарли. Подпря лакът на коляното си и го изгледа, преди невинно да попита: – Мислиш ли, че Сам ще ми даде да остана в някое от скривалищата му?
– Някое от скривалищата му?
– Мхм. Онези, които вероятно ти трябват, ако работиш в Кантората.
– Така ли? – попита внимателно, но тогава изцвърчаване от джоба й го накара да погледне надолу, след което да въздъхне и да каже: – Да, хубаво е да имаш няколко такива. Удобни са. Харесала ли си си някое?
Елизабет му се намръщи. Все едно искаше да си приказва за апартаменти в момента.
– Защо не ми каза, че Сам е… – огледа се наоколо. Никой не обръщаше внимание на разговора им, но въпреки това тя сниши глас: – Че сте колеги?
– Ами… това не е нещо, с което се хвалиш на хората… А и не искахме да те изплашим, такива работи. – и я погледна с надежда: – Нали разбираш?
– Не.
– Сигурна ли си?
Елизабет скръсти ръце на гърдите си.
– Напълно.
Чарли отново въздъхна нещастно, след което обаче явно реши, че няма да се размине без обяснение, защото погледа му стана някак сериозен, преди да заговори:
– Първоначално не искахме да те изплашим, а после стана ясно колко си против този вид работа… Ти си съвсем чиста, Лизи, а Сам се страхуваше, че ако ти каже – ще избягаш. Пък и на него му харесва да работи и като коняр. Наистина!
Чиста? Въобще не беше чиста.
– Онзи, който те подреди така? – посочи го. – Вече няма да бъде проблем. Никога. Сам се погрижи за това. – сините очи на Чарли се превърнаха в късчета лед, а устните му образуваха мрачна права линия. Явно не оценяваше услугата на приятеля си. – И да ти кажа ли какво? Нямам проблем с това. Имам проблем с лъжите.
Чарли не й отговори. Тя не го и очакваше. Искаше единствено да му даде да разбере, че определено не й е допаднало да е единствената, която не е наясно с всички факти. Те първи бяха започнали да се държат като нейни приятели, така че сами си бяха виновни, че сега тя очакваше това от тях.

Моля последвайте Лизи тук: 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay