Навън още беше тъмно. Хладният ветрец разлюлаваше завесите и носеше миризмата на море.
Жриците трябваше да започнат да се събират след час и половина – достатъчно време за Сам и Лизи да закусят набързо, да стигнат до храма и да имат няколко минути да се сбогуват. Чарли щеше да ги пресрещне по пътя, тъй като и той се готвеше да заминава, за да последва някаква следа и да изчисти името си.
Лизи прибираше оскъдните си принадлежности в сак, който Сам й бе донесъл, докато той самият приготвяше закуската им. Момичето знаеше, че би трябвало да си мисли за храма, какво я чака вътре или дори дали Чарли ще е добре, но в умa все изскачаше изражението на Казра, докато й казваше, че я обича. Нямаше срам, нямаше страх, нямаше капчица колебание – сякаш беше най-естественото нещо на света, като изгрева и залеза на слънцето. Факт, който беше толкова очевиден, че очакваше тя да го е осмислила отдавна.
“Обичам те, Елизабет.”
Момичето скри лице в една от неговите ризи, които мислеше да вземе със себе си, и сподави щастливото си цвърчене в плата. Знаеше, че не бива – имаше хиляди причини да не бива, но опитите й да спре бяха точно толкова успешни, колкото и ако се пробваше да спре лавина.
– Амара? – Сам беше застанал на вратата, държейки вилица в ръка и гледайки я някак изучаващо: – Чух странен звук. Добре ли си?
Елизабет подскочи стреснато и припряно напъха ризата в сака.
– Да! – отвърна. Гласът й беше твърде висок, но изведнъж се оказваше напълно неспособна да го регулира. – Всичко е чудесно!
– Сигурна ли си?
– Абсолютно! – Елизабет се извъртя с гръб към него под претекст, че сгъва един панталон.
– Добре. – каза й и за известно време настъпи тишина, но малко преди Лизи да си отдъхне, че той се е върнал към кухнята, две ръце я обгърнаха и Сам я притисна към себе си: – Всичко ще е наред, амара. Нищо няма да ти се случи.
Богове, той си мислеше, че е притеснена. Естествено, че това щеше да си помисли – защото Лизи трябваше да е разтревожена. Пулсът й трябваше да е ускорен от опасения, а не заради него. Умът й обаче отказваше да се съсредоточи върху нещо различно от тялото му толкова близо до нейното и от дъха му, който рошеше леко косата й и я гъделичкаше приятно.
Той беше убиец, напомни си твърдо. Не можеше да изпитва такива чувства към него.
– Знам. – каза му и потупа леко ръката му.
Очакваше той да я пусне, за да се върне към готвенето, но Сам продължаваше да я прегръща без никакво видимо намерение да ходи където и да е. Елизабет се престраши и вдигна глава нагоре, където веднага попадна на напрегнатият му, сериозен поглед.
Тя може и да не се притесняваше, но той определено беше на косъм от това да я изведе от града в някое друго скривалище, най-вероятно в друго кралство.
– Май ти имаш по-голяма нужда да го чуеш от мен. – каза му. Завъртя се към него и обхвана лицето му с ръце, уверявайки се, че му е привлекла вниманието. – Ще бъда добре, Сам.
– Ще се погрижа да си. – каза й твърдо, след което отново я притисна към себе си и зарови лице в косата й, преди тихо да изръмжи: – Не искам да ходиш там.
Лизи го прегърна и несъзнателно започна да гали гърба му в опит да изгони напрежението от мускулите му.
– Трябва да го направя. Искам да го направя. – каза му. – Колкото за тях, толкова и за мен.
– Знам, амара. – въздъхна Сам. – Затова все още си тук и си стягаш багажа.
Това вече я накара да се усмихне.
– Направо си истински джентълмен.
– Нали? – попита я, след което се отдръпна леко, колкото да може да й се усмихне зъбато и да каже: – Но съм такъв само за теб. Имам репутация да пазя. – наведе се и я целуна по носа, преди да я пусне и да заяви: – Закуската ще е готова до пет минути.
С това излезе, оставяйки я да мига умно след него. Струваше ли й се, или Сам започваше да се държи с нея, сякаш бяха двойка? Откакто й призна, че е убиец, поведението му определено се беше променило. Освен увереността и арогантността, които се пръкнаха изведнъж, той й изглеждаше и някак по-… освободен. Да, това беше думата. Свободен от ролята, която бе играл, и свободен да бъде себе си. Последното май доста му се услаждаше, понеже преди никога нямаше да я прегръща така, а какво ли остава за целувки по носа. Или пък за признания…
Елизабет се шляпна по бузите. Поне като ще са червени, да имаше причина!
Досъбра багажа си и после отиде в кухнята, където прекара цялата закуска в опити да се вземе в ръце. Беше толкова заета с това, че дори не осъзна колко мълчалив беше Сам, докато не излязоха, той не взе сака й и й се стори, че обмисля много сериозно дали лично да не го набута в ръцете на някой крадец.
Лошото му настроение беше очевидно не само за нея. Беше обичайно хората да му правят път, когато се разминаваха с него на улицата, но досега не й се беше случвало да бъде свидетел как се местят на отсрещния тротоар и му хвърлят нервни погледи.
Лизи понечи да го хване за ръка, но се спря. Не трябваше да й пука за него. Той не беше добър човек. Нали? Все пак беше убиец, в името на Боговете! Не можеше да обича такъв човек!
Само където си го повтаряше от седмица без никакъв резултат. Истината беше, че още от първият ден Сам бе до нея, винаги готов да я подкрепи, да я защити, да й помогне или просто да поседи до нея. Дори сега, когато очевидно не искаше да я пусне да постъпи в храма, пак я оставяше да го направи. Защото нейните желания бяха по-важни за него от собствените му.
Сам не беше добър човек. Никой, който убиваше без угризения и за пари, не можеше да бъде добър. Но беше добър с нея и макар Лизи да осъзнаваше, че е наивно и глупаво, това значеше нещо. Значеше всичко.
Чарли ги намери по пътя, точно както беше обещал. Момичето очакваше да запълни мълчанието с поредната си забавна история, но той я изненада, като започна да й чете лекция как да се пази.
– И внимавай винаги да има хора около теб. – изреждаше й. – Убиецът отмъква жриците, когато са сами.
Елизабет не видя смисъл да му напомня, че ролята й е на примамка и целта е да бъде сама, за да я отмъкнат.
– Добре.
– И внимавай! В Хайрани са по-широкоскроени и по принцип не обръщат внимание на чужденците, но сигурно ще си единствената такава там. Ще си им интересна и ще те наблюдават. Също така…
Лизи продължи да го слуша с половин ухо. Статуята на Ну’Ахра се яви пред тях, а в подножието й беше пълно с хора. Това първоначално я изненада, докато не се приближиха и видя, че изобщо не всички са Сенки. Повечето бяха роднини и приятели, дошли да изпратят близките си. Или по-точно – да ги продадат.
Портите на храма все още бяха затворени – жриците вероятно чакаха да се съберат още хора, преди да започнат. Гвардейци обаче имаше и единият й махаше ентусиазирано.
– Хирса е тук. – каза Лизи.
– Естествено. – изръмжа тихо Сам и се пресегна, хващайки ръката й в своята.
– Моля те, само не я препикавай. – обади се измъчено Чарли.
– Ще помогне ли оня да се разкара? – попита го Сам и изгледа Лизи така, сякаш наистина обмисляше сериозно идеята.
– Не. – отсече тя.
– Защо не пробваш? – попита едновременно с нея Чарли.
Елизабет му се намръщи и го бутна леко по рамото. Щеше и да му се скара, но вече наближаваха Хирса.
– Изглеждаш добре, Лин. – каза гвардеецът вместо поздрав, а до нея Сам изръмжа тихо и стисна по-силно ръката й.
– Благодаря. Една седмица мързелуване прави чудеса за външния вид. – отвърна тя.
– Може би и ти трябва да пробваш. – каза му Чарли.
Тонът му беше шеговит, но погледът му шареше измежду гвардейците. Вероятно се чудеше дали някой от тях все пак няма да се пробва да го залови, но поне за момента никой не му обръщаше внимание. Никой, освен колегата на Хирса – Нашад, но той стоеше на пост и поне на пръв поглед нямаше намерение да го напуска.
– Някакъв проблем ли очаквате? – Лизи попита гвардееца. –Имам предвид, че тук трябва да има поне двайсетина стражи, а и от гвардията сте тук. Далширът ли ще идва?
– Не. Незимът и Валахе ще посрещнат новопостъпилите жрици и ще ги приветстват в храма на Ну‘Ахра. – гвардеецът й се усмихна и леко снижи глас: – Това е голяма чест. До сега се е случвало само няколко пъти.
– Наистина? – попита Елизабет.
Любопитството й отиде на заден план, когато забеляза, че Сам се напрегна дори още повече и изведнъж стисна ръката й почти болезнено. Колкото и смешно да звучеше, предид, че я беше лъгал с месеци, на този етап го познаваше достатъчно добре, за да знае, че това не е раздразнение, насочено към Хирса. Беше страх. Или поне най-близкото до страх, което той можеше да покаже, защото нищо в стойката или изражението му не подсказваше, че изпитва нещо по-различно от пълно отегчение. Но защо присъствието на престолонаследникът на Хайрани и любовницата му предизвикваше такава реакция у него?
И тогава й просветна. Погледна към Чарли и попита:
– Незимът не беше ли на онзи прием у загиналия благородник?
Мошеникът й се усмихна нервно.
– И двамата бяха. Ще е добре да се изнижа, преди някой да им е подшушнал, че се подвизавам тук. – кимна към Нашад, който продължаваше да ги зяпа втренчено: – Мисля, че някой няма да откаже повишение за залавянето ми.
Сега и Хирса се обърна натам.
– Далширът разпореди да не те закачаме, но и аз не мога да си представя, че ще започне да спори с незима заради теб. – каза и му направи знак с ръка. – Ела. Ще бъдеш специален за малко и член на гвардията ще те ескортира до някъде, където няма да те набутат в торба, за да те подарят на престолонаследника.
– И аз не искам, щом дори няма да си направят труда да ме опаковат в цветна хартия и панделка. – подсмихна се Чарли. В следващия момент застана пред Елизабет и я стисна в голяма прегръдка. – Да се пазиш.
Момичето се усмихна и също го прегърна силно.
– И ти. Не искам да изляза от тук и да науча, че издирваме главата ти.
– Няма. Най-много да се върна с някой чаровен белег, с който да впечатлявам дамите. – Флетчър я пусна, разроши косата й с ръка и докато тя протестираше и се опитваше да я махне от очите си, той залепи една целувка на бузата й и тупна Сам по рамото: – Ще се видим.
– Пази се. – отговори му просто Казра.
Хирса поведе мошеника през площада, оставяйки ги сами. Сам не беше намалил силата, с която стискаше ръката й и Лизи дори видя как погледа му се плъзна търсещо над тълпата, преди да се приведе към нея и тихо да й каже:
– Недей да привличаш внимание върху себе си. Повечето Сянки не са обучавани, така че не могат да използват атмата си. Опитай се да се слееш с тях, амара. Става ли?
– Става. – каза му и прецени, че е по-добре да не изтъква, че е необходимо някой само да я погледне по-внимателно, за да направи сливането й с останалите хайранци невъзможно. Той трябваше да го знае, но в момента не се държеше много рационално. Момичето пристъпи по-близо до него и прошепна: – Сам, какво има? От какво точно се страхуваш? Знаеш ли нещо?
– Не ми харесва, че ще е тук. – каза й тихо.
– Кой? – настоя Лизи.
Мъжът я погледна напрегнато, но преди да успее да каже още нещо, вратите на храма се отвориха и на входа му застана пищно облечена жрица, която започна да подканя желаещите да влязат. Тълпата се събра покрай тях двамата и каквото и усамотение да имаха насред площада, сега изчезна. Моментът отмина.
Може би беше нищо. Сам искаше да я предпази от всичко, а откакто Лизи буквално падна през прозореца в ръцете му, желанието само се беше засилило.
А може би знаеше нещо за незимът и любовницата му, което само някой убиец би могъл. Беше ли убивал за тях? Беше ли правил други неща?
Сам я издърпа леко към себе си, за да я предпази от блъсканицата, която се оформяше на стълбището. Минавайки пред нея, бързо й проправи път през хората почти до площадката пред портата. Ръката му, топла и силна, продължаваше да я държи здраво, сякаш се боеше, че ако я пусне, Елизабет ще изчезне завинаги.
– Е, това е. – каза му тя и се пресегна да вземе сака с багажа си от него.
– Пази се. – повтори й отново.
Той все още я стискаше за ръката и Лизи тъкмо си помисли, че ще трябва някак да му каже да я пусне, когато чу ниско ръмжане, а след това Сам с видимо нежелание я освободи.
Елизабет сведе поглед към ръката си. Преглътна трудно, обърна се и тръгна към входа.
Не разбираше защо, но със загубата на контакта със Сам се почувства, сякаш губи и частица от себе си. До този момент не си позволяваше да се съмнява или дори да се замисля какво прави, но сега изведнъж си даде сметка какво значи да влезе тук. Това да бъде примамка, че ще е сама, че убиецът можеше да я намери, преди тя него – нищо от това не я плашеше. Но това да не види Сам отново, никога да не говори повече с него, да не може да го прегърне? Една нощ в обятията му не стигаше да уталожи страховете й.
Елизабет спря. До вратата я деляха само две крачки, но тя не можеше да ги извърви. Сърцето й, тялото й, цялото й същество крещеше да се върне при него. И тя се вслуша.
Сам не беше помръднал от мястото си, стиснал ръцете си в юмруци до тялото. Когато я видя да пуска сака на земята и да хуква към него, смръщените му недоволно вежди се повдигнаха объркано. Не можа обаче да я пита какво става, защото преди да успее, Лизи вече сграбчваше ризата му, дърпаше го надолу и го целуваше.
Сам си пое рязко дъх. Устните му бяха изненадващо меки и топли и докосването на нейните до тях я накара да осъзнае, че това далеч няма да й е достатъчно. Че ще иска много повече. Засега обаче можеха да имат само това.
Елизабет се отдръпна. Сам винаги беше толкова спокоен, премерен и с безизразно лице, че човек би си помислил, че нищо не може да го изненада и вероятно щеше да се окаже прав. Но не и сега. Сега беше напълно шокиран, гледайки я, сякаш току-що е успяла да го победи в спаринг или са й поникнали криле. Лизи определено се чувстваше, сякаш може да полети. Сърцето й барабанеше в победоносен ритъм, но тя още не беше приключила.
– Сещаш ли се онова нещо, което ми каза снощи и което не искаш от мен да ти кажа все още? – попита го.
– Да? – отвърна несигурно.
– Ще ти го кажа, когато изляза от тук, така че ме чакай. – нареди му.
Той я гледаше безмълвен, застинал на място. Струваше й се, че дори е спрял да диша. Елизабет му се усмихна един последен път, пусна го и с няколко едри крачки премина през прага на храма.

Моля последвайте Лизи тук :) 

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay