Навън още беше тъмно. Хладният ветрец разлюлаваше завесите и носеше миризмата на море.
Жриците трябваше да започнат да се събират след час и половина – достатъчно време за Сам и Лизи да закусят набързо, да стигнат до храма и да имат няколко минути да се сбогуват. Чарли щеше да ги пресрещне по пътя, тъй като и той се готвеше да заминава, за да последва някаква следа и да изчисти името си.
Лизи прибираше оскъдните си принадлежности в сак, който Сам й бе донесъл, докато той самият приготвяше закуската им. Момичето знаеше, че би трябвало да си мисли за храма, какво я чака вътре или дори дали Чарли ще е добре, но в умa все изскачаше изражението на Казра, докато й казваше, че я обича. Нямаше срам, нямаше страх, нямаше капчица колебание – сякаш беше най-естественото нещо на света, като изгрева и залеза на слънцето. Факт, който беше толкова очевиден, че очакваше тя да го е осмислила отдавна.
“Обичам те, Елизабет.”
Момичето скри лице в една от неговите ризи, които мислеше да вземе със себе си, ...