Сам за пореден път тази нощ се запита дали беше добра идея да идва да я търси. Щеше да бъде много по-разумно да се покрие няколко дни, в които да се храни, да ближе рани и да ги изчака да заздравеят. До седмица от белезите нямаше да има и следа, но само мисълта да не я види още седмица караше кръвта му да замръзва. И без това в ушите му кънтеше подигравателния смях на вещицата, че от Лизи няма да остане дори перла.
Намръщи се, когато усети страха и гнева му да се надигат само от спомена за това. Намръщи се още повече, когато усети атмата на Елизабет да сгъстява въздуха наоколо, карайки го да изглежда сякаш още по-тежък и плътен, отколкото вече беше в задушната баня. Знаеше, че не е ядосана на него.
Беше се притеснил, че това не е така, че той наистина е нищото, което беше и тя не изпитва друго освен гняв и отвращение към него, но после осъзна, че тежестта се засилваше не с всяка нова разкрила се пред погледа й рана, а с всяко негово потвърждение, че вещицата е виновна за всичко това. Елизабет не беше ядосана на него, а заради него. Тази мисъл беше по-странна от всичко, което някога му се беше случвало и на пук на изживяното, черните петна в периферията на зрението му и парещата болка, която беше превзела тялото дори и сега, гърдите му се изпълниха с топлина и сякаш му стана малко по-леко да диша.
Тя наистина го обичаше. Елизабет едва ли някога щеше да научи какво означават за него тези думи. Дори не си бе позволявал да мечтае да ги чуе, а само да се надява. А тя дори не ги изрече от съжаление. Чувството беше там и искрящият в гнева й поглед само го потвърждаваше. Това го накара да седи като в захлас, гледайки след нея как отива за кофа и чудейки се дали всъщност не беше сън, който изтерзаната му същност е създала, за да може поне малко да си почине. Беше чувал, че е възможно, но не беше изпитвал нещо такова. Само че размърдването, за да остави кърпата на земята, накара нова вълна от болка да премине през него, напомняйки му, че той знае всичко за точно това усещане, което може някога да се изпита.
Това не беше сън. Случваше се наистина. Най-сетне беше успял да намери девойката и тя беше добре, жива, здрава и ядосана. Също така го гледаше с неприкрит ужас след свалянето на ризата, а той знаеше, че краката му не са в по-добро състояние. Изведнъж да се съблече пред нея, за да се изкъпе, му се видя много лоша идея. Елизабет можеше и да твърди, че не изглежда слаб, но Сам знаеше, че това не е така. Тя не трябваше да го вижда по този начин. Не трябваше да знае, че изобщо можеше да му се случи. Как щеше да я убеди, че може да я пази, когато дори не можеше да застане стабилно на краката си? Това го накара веднага да вземе мерки по въпроса и да се изправи.
През главата му мина и идеята да си тръгне. Можеше да изцеди тялото още малко и да се измъкне, преди тя да се е върнала, но тогава със сигурност щеше да добави и страхливец към всичко останало. Явно нямаше друг избор, освен да приеме ситуацията. А и истината беше, че много повече искаше да остане с нея, където може да я вижда, чува и докосва. Защото тя беше нещото, което му напомняше, че има и светлина и топлина. Дори и да можеше, Сам не искаше да си тръгне от нея. Усмихна се криво и побърза да смъкне съдрания панталон, събирайки го на топка в ъгъла и увивайки се възможно най-много с кърпата.
Сега обаче се бе появил друг проблем. Изтръпваше от мисълта, че Лизи може да тръгне да търси Малора и всъщност да я намери. Щеше ли да успее да се противопостави на заповедите на вещицата достатъчно дълго, за да я измъкне от лапите й? Или Малора щеше да го накара да й причини неща, които и не й бе причинявал дори в кошмарите, а той щеше да гледа как тялото му се движи въпреки волята му?
Не, отсече твърдо Сам. Каквото и да му костваше, нямаше да я нарани и двете нямаше да се засекат. Щеше да измисли как да го предотврати. Като може би щеше да е добра идея да измисли как Лизи да не се ядоса повече от вида му. Все пак ако не се тревожеше, нямаше да има и причина да търси отмъщение. За миг мисълта, че в момента тя наистина изглежда готова да разкъса някого заради него, го накара да се усмихне. Разсейването му коства обаче и преди да е имал шанс да измисли каквото и да е, девойката загреба вода от езерото и се обърна към него, плъзгайки още по-шокиран поглед по корема и краката му. И ако всеки друг път би се радвал да види шока на лицето й от голотата му, сега тя не се захласваше по тялото му, а се ужасяваше от това, което беше останало от него. Затова Сам стисна кърпата, която покриваше слабините му и се опита поне малко да я разсее и успокои, като я накара да го погледне в лицето.
– Добре съм, амара. – каза й, разтегляйки устни в крива усмивка: – До няколко дни ще съм като нов. Всичко ще е наред.
– Знам, че всичко ще е наред. – отвърна Лизи. Прозвуча повече като закана, отколкото като съгласие. Остави кофата на земята, пое си дълбоко дъх и напрежението във въздуха намаля съвсем малко. – Би ли седнал? Не мога да те стигна така.
– Не е нужно да правиш това, амара.
В същото време се подчини и възможно най-плавно седна на столчето, което изскърца заплашително под тежестта му. Сам не му обърна особено внимание. Не желаеще да я принуждава, но повече от всичко искаше тя всъщност да остане, затова с притаен дъх зачака решението й.
– Знам, че не е нужно. – девойката извади кърпата, която беше натопила в кофата, и я изстиска. Поколебавайки се за секунда откъде да започне, внимателно се зае да бърше мръсотията от дясната му буза. Очите им се срещнаха. – Искам да го направя.
Внимателните й движения и близостта й бяха по-добри от всяка лечебна магия. Заслушан в тихото й дишане, Сам си позволи да се отпусне. Нежните й докосвания бавно изтриваха страха, че Малора я е намерила и той никога повече няма да я види. А с всяка рана, която девойката почистваше, сякаш някак успяваше да заличи и следите от вещицата от душата му.
Осъзна, че е затворил очи, едва когато Елизабет спря да го докосва с кърпата. Помисли, че пак я плакнеше в кофата, но когато нежните забърсвания не бяха подновени, все пак се насили да отвори очи и да я погледне въпросително.
– Можеш да влезеш в басейна. – каза му тя с лека усмивка. – После ще се прокрадна до кухнята и да ти взема нещо за хапване и ще се върнем в моята стая, за да се наспиш.
– Добре. – отговори й и стана.
Лизи вървеше до него, следейки го зорко по време на цялото пътешествие, състоящо се от не повече от двадесет крачки, които го деляха от басейна. Не го докосна, но по всичко си личеше, че само да залитне и ръцете й ще се увият около него, за да го хванат. Мисълта беше толкова изкушаваща, че за малко Сам да го направи нарочно, но в крайна сметка стигна до водата без нужда от помощ, а после с блажена въздишка се отпусна в нея.
Като всички, живеещи в града, беше чувал слухове и легенди за лечебните й свойства. Луната се била огледала в изворите й и я беше дарила с лековитата си сила и нежна милувка. Говореше се, че измитите в нея са предпазени от фантоми, докато не я отмият с друга вода и че може да изцели душата на всеки. Сам нямаше причина нито да вярва, нито да се съмнява в тези слухове. За него водата беше вода, а и беше видял достатъчно заклинания и чудеса в живота си, за да допусне, че може да съществува нещо подобно. Таванът бе обсипан със стотици малки атеши, чиято бледа светлина се отразяваше във водите и създаваше усещането, че се потапяш в безкрайно нощно небе. Изглеждаше магическо, но честно казано Сам не вярваше точно тук наистина да има лековит извор. Като за начало водните магове щяха да са го пресушили или пренасочили за собствени цели отдавна, но дори и да не бяха – банята приличаше на всяка втора обществена такава. Подобни култове с подобни твърдения обичайно държаха да запазят „естествения вид“ на извора, дори и това да означаваше, че трябва сами да си го създадат, но тук пода бе облицован с шарени плочки, в басейна имаше стъпала и удобна пейка за сядане и единствено стените бяха оставени да напомнят за грубия камък под земята. И въпреки това парещото усещане в тялото му се беше превърнало в тихо туптене, след като се потопи. И ако за това можеше да обвини хладката течност, която отмиваше огъня от него, когато след няколко минути реши да се раздвижи, откри, че движението не е чак толкова болезнено, колкото преди. Това вече обикновена вода нямаше как да го постигне. Ефектът не беше чак толкова силен или голям, но в момента всяко облекчение му се струваше огромно, а след като болката не изгаряше нервите му, Сам имаше възможност да мисли и за други неща.
Например, откри, че Елизабет седи на ръба на басейна и с канче леко полива главата и рамената му. Също така откри, че не му харесва да ги дели каменна стена и още преди да е имал време да премисли действията си и да се разколебае, изчака тя да изсипе поредното канче с вода, след което просто се пресегна и я издърпа при себе си в басейна, внимавайки да не потопи главата й и притискайки я към гърдите си, за да я накара да спре да се мята и върти.
– Така е по-приятно, амара. – уведоми я, когато тя си пое дъх и отвори очи, за да го обезглави с поглед. Той се усмихна насреща й. – Нали?
– Не. – отсече сърдито Елизабет. Сам за първи път се зарадва за раните си, когато тя понечи да се измъкне от него, но се отказа, щом осъзна, че няма къде да се опре, за да го направи. Вместо това го наплиска с вода по лицето и се отпусна примирено. – Бях забравила колко често ми се иска да те оскубя.
– Можеш да ме оскубеш и сега. – предложи й великодушно Сам, най-безсрамно наслаждавайки се на усещането тя да е в ръцете му и до него, нищо че беше облечена в толкова много дрехи.
– Сега го очакваш, не може. – информира го Елизабет. Изгледа го криво, а после, макар и малко колебливо, обви ръце около врата му. – Засега получаваш това.
– Повече ми харесва от скубането. – каза й и също я притисна към себе си, след като съвсем леко я намести в скута си.
На Сам му харесваше да седи така във водата и с Елизабет в ръцете си и сигурно щеше да остане до сутринта, само че не можеше. Щеше да е трудно да обяснят какво правят тук, а и все още не искаше да привлича внимание върху себе си и нея. Ако вещицата научеше, че първо е дошъл в храма и са го хванали с жрица… Сам прекъсна мислите си, нарочно насочвайки ги към нещо коренно различно, например многото дрехи, които ги деляха и се изразяваха в неговата кърпа, ризата върху Елизабет и бельото й. Той нямаше нищо против да е по-малко, но ако не спреше да мисли и за това, нищо чудно тя да научеше колко точно му беше приятно в момента. Тогава щеше да избяга с писъци и никога повече да не се върне, така че се наложи бързо да намери нова тема за размисъл. Още по-добре щеше да е, ако и трябваше да внимава в нея, затова попита първото, което беше безопасно и премина през доста мътната му глава:
– Как е в храма?
– Карат ни да се молим много. По няколко пъти на ден.– отвърна Лизи с пълна липса на ентусиазъм. Виждайки усмивката му, пак го плисна с вода. – Не се смей!
Той наистина се постара, но недоволното й изражение и нацупените й устни изобщо не помогнаха на желанието му да я подразни. Въпреки това възможно най-сериозно попита:
– Ти какво очакваше от храм за обучение на жрици?
– Те не са стандартните жрици. Те чакат завръщането на Ну‘Ахра. – оправда се момичето. – И очевидно трябва да се молим по три пъти на ден за това.
– Ну‘Ахра трябва да знае, че е очаквана. – заключи Сам и съвсем нарочно започна да плъзга леко длан нагоре-надолу по ръката на Елизабет, докато другата му се беше отпуснала върху коляното й. Харесваше му да усеща копринената й кожа под пръстите си. Беше най-нежното нещо, което някога е докосвал, но много лесно мислите му се отплесваха натам дали и на други места е толкова мека, затова побърза да ги върне към храма, като попита: – Какво друго правеше, освен да се молиш?
– Опитвах се да разбера дали другите жрици имат някакви подозрения какво се случва, но съм тук само от седмица. Не ми вярват достатъчно, за да говорят с мен. Основно обаче са изплашени и объркани. – докато говореше, беше придърпала плитката му и бавно и внимателно я разплиташе. – Охраната тук изобщо не е толкова затегната, колкото си мислех, че ще бъде заради убийствата. Дори мога да заведа непознат в басейна с лечебната вода. Ако исках, можех да я отровя и никой нямаше да разбере, докато някой не умре.
Сам се изкуши да я похвали, че от нея ще излезе чудесен убиец, само че тя едва ли щеше да оцени комплимента. А и имаше нещо друго, което не му хареса, освен факта, че е приета за жрица. Елизабет беше казала, че е била само от седмица тук, а приемането беше преди три. Това оставаше много време, в което тя не е била тук и е била сама.
– Амара, какво си правила другите две седмици? – попита я внимателно Сам.
– Върнах се в апартамента и се опитвах да намеря някой, когото да убедя, че Ка‘Раим няма да е проблем. – отвърна и се намръщи леко. – Бях преминала тестовете и накрая той се яви по време на церемонията, проваляйки всичко.
Сам едва потисна собственото си желание да се намръщи на думите й. Беше се появил, за да я спаси и да не допусне вещицата да я види. Нямаше начин жрица, която е от Рива да не привлече вниманието й, а Малора знаеше само за една Сянка, която трябваше да е дошла от там и той много старателно я беше уверил, че въпросната е мъртва. Но дори и вещицата да не я разпознаеше веднага, пак можеше да й привлече вниманието. Не му се рискуваше с нещо такова. Само от мисълта, че сега Лизи можеше да е в онези подземия, вместо да седи кротко в скута му и да му се мръщи, караше страхът да се завръща с пълна сила в гърдите му. Осъзна, че отново я е притиснал към себе си, едва когато видя въпросителният й поглед, който започваше да се изпълва с тревога, затова си наложи отново да се отпусне и да изтика страховете си назад. Щеше да се върне към тях по-късно, беше убеден в това, но сега искаше някак да й обясни, че не го е направил, за да я злепостави или да й попречи да открие убиеца. Но не можеше да й разкрие, че той е Ка‘Раим. Трябваше да го направи по друг начин.
– Може би не го е направил, за да те провали. – предположи внимателно и за по-сигурно попита: – Досега провалял ли те е в нещо?
– Досега не е имало нещо, което да го накара да се пробва. – избуча сърдито тя. Беше хванала един кичур от косата му и буквално го переше във водата. – Но не мисля, че е искал да ме провали. Вероятно се е опитвал да ме предпази от убиеца. – движенията й станаха доста по-отсечени, отколкото беше необходимо. – Методът му обаче не струва. Да не говорим, че не е негова работа да се меси.
– Понякога просто трябва да спасиш важните неща, амара. – каза й Сам и пак я притисна към себе си. Поколеба се за миг, след което леко допря устни до слепоочието й. – Струва си.
Елизабет спря да дърпа косата му толкова ожесточено и се усмихна.
– Значи да разбирам, че нямаш против да съм „важно нещо“ за Ка‘Раим? – попита го закачливо. – Защото си спомням, например, че само споменаването на името на един определен гвардеец ти влошава настроението. – при това с показалец поглади бръчката, която се беше образувала между веждите му. – Ето, виждаш ли? Явно дори вече не е необходимо и толкова.
– Не искам да си говорим за гвардейци, когато сме в банята и се къпем, амара. – заяви й троснато Сам.
– Ти пръв започна да защитаваш други мъже. – напомни му развеселено.
– Не. – отговори й. – Изтъкнах, че знам какво е да иска човек да те пази, защото си важна за него. Защото си важна за мен.
Изведнъж желанието да я заведе някъде, където нищо и никой няма да я намери и нарани, буквално го задуши, но Сам успя да го потисне, напомняйки си, че точно сега бяха само двамата и тя беше в ръцете му и най-важното – беше добре. Нищо друго нямаше значение. Страховете, които го бяха преследвали последните три седмици не се бяха оказали верни, а и Лизи не беше точно беззащитна. Повтори си го още веднъж, преди подръпването на косата му да му напомни къде бяха и за какво говореха, затова побърза да й се усмихне и да каже:
– Но въпреки това си моя, амара. И повече няма да говорим за други мъже, когато сме така.
Елизабет го изгледа закачливо и за негова изненада го целуна по носа.
– Спокойно, Сам. Другите мъже са много далеч от ума ми, когато сме така.
– Само когато сме така? – попита я, опитвайки се да прозвучи раздразнено, въпреки усмивката, която разтегли устните му.
– Ако кажа „да“, ще излезем ли някога от тук?
– Не.
– Тогава – да. – отвърна Лизи. Опря чело в неговото и въздъхна. – Липсваше ми.
Отговорът и действията й го хванаха напълно неподготвен. До толкова, че сигурно щеше да потъне и да се удави, ако не седеше на малката пейка.
– И ти на мен, амара. – прошепна й в отговор, когато осъзна, че тя наистина е готова да остане с него и иска да мисли само за него. Почти се изплаши от идеята, че тя можеше да иска него. Дори си позволи да си помечтае, че може да е възможно, дори и след като тя научи какво всъщност е той. Това беше и причината да добави: – Не искам повече никога да те губя.
Лизи потърка нежно челото си в неговото.
– Няма как да ме загубиш, когато искам винаги да ме намираш.
Сам дори не усети кога устните му се озоваха върху нейните.

Моля последвайте Лизи тук :)

www.facebook.com/LizzyShayNechistite
www.leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay