– Рамая! – повика я. Движение в далечния ъгъл привлече вниманието му и той тръгна натам. – Рамая! Аз съм, Там!
Чу се тихо хриптене. Чарли го хвана за рамото и го дръпна назад.
– По-полека. – каза му без обичайната доза хумор. – Не знаем какво се е случило.
– Случило се е, че са я измъчвали! – почти му извика Тамеш и опита да се дръпне, но Чарли го държеше учудващо здраво на място. – Пусни ме, Флетчър. Сестра ми е там!
– Казах, че не трябва да влизате! Опасна е! – чу се истеричния глас на Мери. – Излезте и затворете вратата!
При това Тамеш замръзна за миг, след което погледна към Меридит и тръгна да пристъпя извън килията. Чарли също се обърна, но направи само една крачка и тръсна глава, отърсвайки се от ефекта на умението й.
– Какво правиш? – попита я ядосано.
– А-аз…
От тъмния ъгъл се чу тихо ръмжене.
– Престанете. – каза Елизабет възможно най-спокойно. – Провокирате я.
Прекрачи бавно прага на килията.
– Какво правиш? – попита я паникьосано Мери и я сграбчи за ръката. – Не ме ли чу? Не може да ходиш там!
– Мога и още как.
Лизи се отскубна и пристъпи бавно навътре. Рамая й беше приятелка. Нямаше значение какво й е направила Велахе – нищо не можеше да промени това. Въпреки това трябваше да е пълна глупачка, за да пренебрегне напълно предупреждението на Меридит. Капката кръв на гривната все още носеше атмата й, така че Елизабет се постара да е готова да я прати към нея веднага, ако се наложи.
– Всичко ще бъде наред. – каза на фигурата в тъмния ъгъл на килията. – С Тамеш сме тук. Дойдохме да те приберем вкъщи.
Напрегна зрението си, мъчейки се да я види по-ясно, но тя бе приклекнала на пода и дългите й, черни коси криеха лицето й. Не миришеше… както трябва. Беше Рамая, но не съвсем. Постара се обаче да държи тревогата си под контрол. Тя усещаше емоциите. Дори когато всичко й беше наред, някои от тях бяха твърде много за нея и преди й бяха докарвали главоболие. Сега, след каквото и да бе преживяла, не бе изключено да е дори по-чувствителна.
Елизабет се приближи още малко. Премина средата на килията, но не отиде по-далеч. Не искаше да я кара да се чувства притисната.
– Рамая? – повика я тихо и приклекна. Далширата премести тежестта си, но не реагира по друг начин. – Каквото и да се е случило, ние те обичаме. Можеш да усетиш, че не лъжа, нали?
Чуваше хрипливото й дишане. Чуваше и как препуска сърцето й. Накрая чу и изшумоляване на плат.
Ръка с тънки пръсти и дълги, черни нокти се протегна към светлината и се подпря на пода. Кафявата й кожа нямаше златистият загар, който Лизи помнеше. Беше сивкава и толкова тънка, че черно-сините вени изпъкваха и контрастираха ярко.
А после Рамая се придвижи напред. Косата й вече не бе гъста коприна, а черна, мазна слама, която висеше пред лицето й. Изпитото й лице с щръкнали скули и хлътнали очи, сякаш някой бе изсмукал живота от нея.
Страхът задращи по гръдния кош на Елизабет. В главата си започна да чува писъци на уплашени хора, докато биват отнасяни и разкъсвани от остри зъби, скрити от тънки устни, обагрени в червено от кръвта.
Рамая отвори уста сега, от гърлото й излезе звук като от прекършване на сухи клечки или кости и Лизи видя същите тези зъби.
Рамая… Рамая беше мора.
Елизабет опита да се отдръпне назад, но успя само да тупне по задник.
Как? Как беше възможно?
Принцесата изскимтя. Красивите й кафяви очи се наляха с черно – все едно някой бе капнал мастило, което ги покри целите.
– Рамая… – започна разтреперано Лизи.
Твърде късно се опита да прикрие реакцията си отново. Далширата скочи към нея. Елизабет зареди гривната с атма в последния възможен момент и острите й нокти изчегъртаха по щита, вместо да издерат лицето й. Рамая извика разгневено, показвайки й отново устата си, пълна с остри зъби. Заудря по щита й, докато Лизи се мъчеше да се свие възможно най-много зад него, след което изведнъж спря и скочи към вратата.
Ако излезеше от тук…
– Недей! – викна.
Рамая се препъна и се просна на земята по лице. Обърна се веднага към Лизи и изсъска разгневено, но не нападна. Елизабет осъзна, че бе вложила атма в гласа си, за да я спре да избяга. Не бе й заповядала обаче да не я разкъса.
Докато се чудеше какво да прави, Чарли влезе в килията при нея, привличайки внимание на Рамая. В следващият миг Тамеш започна да удря по бариерата, която явно мошеника беше поставил, за да затвори килията.
– Заповядвам ти да я махнеш! – изкрещя далшира. – Пусни ме при нея!
Далширата вирна глава и нададе пронизителен, нечовешки писък, тръгвайки към мошеника, но се удари в невидима стена крачка преди него. Рамая изкрещя ядосано, почти проглушавайки ушите им, преди с нова злоба да се хвърли към бариерата пред брат си. Очите на Тамеш се разшириха, устата му стоеше отворена от шок, но звук не излизаше. А Лизи можеше да усети болката в миризмата на принцесата. Толкова силна болка, сякаш някой я бе пробол с нож в сърцето.
– Рамая, спри. – каза й, насищайки гласа си с атма отново. – Ще се нараниш.
Тя отново замръзна, преди да се обърне към Елизабет и да изпищи от ярост и безсилие.
– Какво мислиш да правиш с нея? – попита я Чарли с тон, сякаш я пита дали иска захар в чая си.
– Да поговорим. – отвърна Лизи.
– Мислиш, че има шанс? – попита я мошеника, все така държейки тона си равен.
– Тя е още там. – Елизабет направи една малка крачка към далширата. – Нали, Рамая?
В отговор на това далширата се дръпна назад и изсъска заплашително насреща й. Лизи си пое дъх, борейки се с първичната реакция да избяга. Срещу нея не беше мора, напомни си. Може и да приличаше на такава, но не беше.
– Знам, че ме разбираш. – пристъпи отново към нея. – И знам, че няма да ме нараниш. С теб сме приятелки, Рамая. Малко съскане няма да ме уплаши.
Сякаш, за да й докаже противното, тя отново изпищя насреща й, а когато и това не даде резултат – замахна с ръка към нея, сякаш ще я одраска. Лизи не се дръпна. Ноктите не я докоснаха.
– Махни се! – чуха се изсъсканите и изкривени, почти неразбираеми думи. – Махай се!
– Никъде няма да ходя. – уведоми я Лизи и приклекна пред нея. Рамая пак замахна, а Елизабет улови ръката й и я стисна леко. Черните й нокти лъщяха на светлината, идваща през отворената врата. – Няма да ме изгониш, така че престани.
– Пусни ме! – просъска й тихо Рамая, но не си дръпна ръката.
Тя държеше главата си сведена и извърната настрани, но когато я стрелна с бърз поглед, Лизи видя как мастилото започна да се отдръпва от очите й, разкривайки отново кафявите й ириси. А с него се появиха и сълзите, които всеки момент щяха да покапят по бледото й лице.
Наистина все още беше там.
Елизабет усети как в гърлото й се оформя буца. Пусна ръката й и просто я прегърна.
– Извинявай. – каза й задавено. – Закъснях.
– Не ме пипай. – изхлипа тихо Рамая и сълзите най-сетне потекоха от очите й. – Аз съм… Махай се.
– Не.
– Лизи…
Елизабет само я прегърна по-силно. Раменете на Рамая се разтресоха от плач.
– Тя ме измени, Лизи. – хлипането й правеше почти неразбираемите й думи още по-трудни за разбиране. – Но само толкова, че да съм това… Да знам, че съм това…
Лизи щеше да я убие. Щеше да я разкъса на парчета със собствените си зъби. Щеше…
Рамая се скова до нея и Елизабет усети, че атмата й е започнала да кипи, да търси изход, цел.
– Ще си плати. Обещавам ти, че ще си плати. – каза й твърдо и приглади косата й. – А после ще намерим начин да върнем нещата на мястото им.
– Не може. – поклати леко глава Рамая, а сълзите продължиха да се стичат с нова сила по бузите й.
– Може. – намеси се Чарли, който беше стоял толкова тихо й неподвижно, че гласът му стресна момичетата. – Щом е заклинание, значи може да се развали или поне да се подобри. Просто ще отнеме повече време.
Елизабет се усмихна треперливо на Рамая.
– Виждаш ли? Няма по-добър магьосник от Чарли. Щом той казва, че може – значи може. – избърса сълзите й и добави твърдо: – А ако той не успее, ще намеря демон и ще го накарам да развали заклинанието.
– Обещаваш? – попита я с треперещ глас Рамая и за първи път се престраши да вдигне лице и да я погледне.
Лизи прибра косата й назад. Очите й най-накрая бяха каквито ги познаваше.
– Обещавам. Това няма да е завинаги.
– Благодаря ти.
Двете останаха прегърнати още известно време. Принцесата се бе вкопчила в Елизабет, сякаш тя бе единственото, което някак я спираше да се превърне напълно в мора. От своя страна, Лизи полагаше всички усилия да не мисли. За нищо. Със сигурност не за Велахе и как бе провалила още един живот. Още два, поправи се и погледна към Тамеш, който продължаваше да стои от другата страна на бариерата. Като усети, че го е погледнала, побърза да каже:
– Искам да вляза при вас. Искам да я видя.
– Не. – отговори бързо Рамая и стисна Лизи малко по-силно.
Тамеш опря длан на бариерата и тя присветна в бледо синьо.
– Щурче, моля те.
– Там… – прозвуча като малко дете, като произнесе името му. Очите й отново заблестяха от сълзи. – Не съм аз…
– Естествено, че си ти. – каза й Елизабет меко. – Все още го обичаш, нали? Важните неща не са се променили.
Рамая се поколеба няколко мига, преди всъщност да се обърне към Чарли, но не и да го погледне в лицето.
– Ще го пуснеш ли?
– Сигурна ли си? – попита я мошеника и кимайки към далшира, добави: – Емоциите му са пълна каша.
– Да.
Чарли кимна леко и без да е направил жест или да е промълвил заклинание, бариерата изчезна и ръката на Тамеш пропадна във въздуха. Далширът не загуби и секунда, ами с едри крачи влезе в килията, но думите на мошеника го спряха:
– Успокой коня малко. И се опитай да държиш емоциите си под контрол.
Тамеш кимна. Погледна сестра си и едва забележимо си пое дъх. Елизабет се изправи и отстъпи, когато бръчките по челото му се изгладиха, а той зае мястото й без резки движения. Рамая пак бе навела глава и стискаше ръцете си в юмруци, сякаш да ги скрие. Далширът остана вгледан в нея няколко дълги мига. Накрая съвсем бавно и нежно я потупа по главата.
– Не си била толкова тиха от онзи път, когато счупи мастилницата на татко и разля мастило по цялото му бюро и всичките документи. – каза й с крива усмивка. – Така се издаде, ако се чудиш.
– Сега не е мастило, Там. – каза му тихо.
– Не, не е мастило. – съгласи се с нея и помилва косата й. – Този път не си направила нищо, за да си толкова тиха, щурче.
– Не ме ли виждаш, Там? – попита го, а гласът й издайнически потрепери.
Той й се усмихна.
– Виждам те. И…
Следващите му думи бяха заглушени от трясък някъде в коридора отвън, а след това и от множество викове. Елизабет изтича до вратата и се огледа. На сантиметри от лицето й прелетя камък и се стовари в един гвардеец.
– Нападат ни! – чу се вик.
Лизи изпсува и се обърна към останалите вътре. Очите на Рамая вече започваха да почерняват.
– Ще трябва да ви изведем. – каза на далширите.
Рамая се размърда неспокойно и дишането й се учести.
– Само Тамеш. – каза Чарли. – Рамая ще трябва да изчака тук, докато това приключи.
– Луд ли си? –далширът се изправи. – Няма да я оставим тук!
– Виж я. – заповяда му Чарли и посочи към нея и все по-тъмните й очи. – Не може да я изведем в битка. Ще загуби контрол за секунди.
– Така е, Там. – чу се хрипливия глас на принцесата, който едва успяваше да надвика глъчката. – Не искам да убия някой. Не искам да стана това.
– Няма да станеш нищо! – увери я, видимо борейки се да не звучи раздразнено. – Ще се справиш. Ще видиш!
Елизабет много искаше да се съгласи с него, но и тя виждаше, че Рамая няма да се справи.
– Това е все още твърде ново за нея. Нека не я мъчим повече, когато не се налага. Чарли ще се погрижи никой да не може да я нарани тук.
– Ще бъде в безопасност. – потвърди мошеника.
– Върви, Там. – подкани го Рамая и дори се изправи и малко нервно посочи към вратата. – Ще те чакам, но сега тръгвай.
Тамеш се поколеба, но когато очите на сестра му почти напълно почерняха, Чарли просто му отне избора. Грабна го за ръката и го извлече към вратата. Принцът не се съпротивлява, само погледна назад към сестра си.
– Ще се върна, щурче. – обеща й.
Тя кимна, но в мига, в който далширът излезе отвън, тревогата се появи на лицето й. Елизабет я потупа леко по ръката.
– Спокойно. Ще ти го пазя.
С това и тя се присъедини към останалите навън, а бариерата веднага покри изхода.
Моля последвайте Лизи тук :)
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
© Лесли Всички права запазени