Нечистите – 52.8

Светът се забави, докато Сам наблюдаваше как Елизабет пада назад, а кръвта й се плиска по пода, обагряйки всичко в червено. Сенките му се спуснаха и я хванаха, полагайки я на пода, а в главата му имаше само една мисъл: тя умираше. Беше я загубил. Вещицата я беше убила. Тялото му беше реагирало само, подтиквано от страхът и гнева, че ще я загуби. За едно мигване той се озова до Малора. Ръката му се стрелна към гърлото и пръстите му се впиха в плътта. По-навътре. Кръв опръска лицето му, а вещицата започна да гъргори.
– Не! Сам, правиш грешка! – очите й бяха разширени от ужас и болка. – Не знаеш какво ще се случи, ако ме…
Пръстите му потънаха до кокалчетата и с едно рязко движение Сам откъсна гръкляна й. Ръцете на Малора се вдигнаха към зеещата рана, а той заби другата си ръка на същото място в гърдите й, като на Елизабет, трошейки ребра, докато не напипа сърцето й. Изтръгна го и го смачка, захвърляйки го на земята. Светлината в жълтите й очи започваше да гасне, но той не можеше да си позволи да рискува. Хвана каквото бе останало от врата й и го прекърши, дърпайки силно, докато не откъсна главата й, подхвърляйки я този път на незима, който зяпаше втрещен случващото се.
Беше свършило. Вещицата беше мъртва. Сам беше свободен. И нищо от това нямаше значение.
Падна на колене до Лизи и я взе внимателно в ръце, гледайки притеснено бледата й кожа и кървавата дупка на мястото на гърдите й. Сенките му бяха отключили белезниците със сляпата надежда регенерацията й да се задейства и да запълни липсващите парчета плът. Девойката вдигна ръка и погали бузата му, а той стисна пръстите й и ги целуна. Бяха студени.
Беше свободен, за да я загуби. Не му трябваше свобода без нея. Не му трябваше живот без нея. Не можеше да няма нищо, което да направи.
Лизи размърда устни и се опита да си поеме дъх, но хриптяща кашлица я накара да сгърчи лице от болка. Въпреки това очите й отново намериха неговите и тя се опита да му каже нещо отново.
– Не. – каза отчаяно Сам. – Не говори. Чарли е тук. И Захир. Ще оправим нещата. Ти само се дръж, каллис. Чуваш ли ме?
Елизабет се опита да се усмихне леко, но нова кашлица изкриви чертите й. Давеше се в собствената си кръв. Сам осъзна, че разполага със секунди, ако не и по-малко. Нямаше да я пусне сама. Нямаше да я остави да изчезне. Той беше Ка‘Раим. Убиец, крадец и мошеник и щеше да измами дори смъртта, ако трябва.
– Обичам те, Елизабет. – прошепна.
Не знаеше дали го е чула. Очите й губеха фокуса си. Времето между всеки измъчен опит да си поеме дъх ставаше все по-дълго. Допря устни до нейните и протегна съзнанието си към нейното. Мракът, който го посрещна, го изпълни с паника. Топлината и светлината на ума й го бяха привличали още от самото начало, а сега намери студ. Съзнанието й се отдръпваше и свиваше бързо. Гаснеше пред очите му, но все още беше тук и мъждеше слабо.
Сам се вкопчи в искрицата Елизабет и потъна в нея. За миг всичко се завъртя, превръщайки се във водовъртеж от ослепителна светлина и силни звуци. Пурпурно, жълто, синьо се смесваха в шеметен калейдоскоп, а до ушите му достигаха откъслечни разговори, смях, плач. Нищо нямаше смисъл и структура.
– Елизабет! – извика я, колкото глас имаше, надявайки се шареният калейдоскоп да не е единственото останало от нея. – Елизабет!
Сам продължи да вика името й все по-отчаяно и силно, отказвайки да повярва, че това е краят. Сякаш след цяла вечност, в която не беше правил нищо друго, освен да я търси в съня, нещо около него потрепна. Веселите шумове намаляха, светлината стана по-бледа и започна да трепти, докато през нея не видя очертанията на някакъв хълм. Затича се с всички сили натам, а картината сякаш ставаше все по-ясна, докато накрая булото не се вдигна и Сам я видя съвсем ясно. Това, което беше взел за хълм, представляваше огромно дърво, чиято корона се губеше високо в небето, а корените му се подаваха и над земята, образувайки плетеница, разпростираща се сякаш до безкрая. И на един от тях, облечена в слънчево жълта рокля и със спуснати руси коси, седеше тя.
– Елизабет!
Тя го погледна през рамо. Красивите й сини очи се спряха на него и на лицето й се изписа шок. Започна да се изправя, но преди да е успяла, Сам вече бе до нея, изтегляше я на крака и я притискаше силно до гърдите си.
– Сам! – обви ръце около него тя, преди притеснено да попита: – Какво правиш тук?
– Търсих те. – отговори й просто и я притисна силно към себе си, този път без страх, че ще я нарани. Отдръпна се от нея и я целуна, преди да й прошепне: – Трябва да те върнем, амара. Не може да стоиш тук.
Сребърни дири прорязваха като светкавици черният дим на лицето му и на Елизабет й трябваше секунда да осъзнае какво бяха. Нейният смел, опасен убиец плачеше. Заради нея. Опря чело в неговото и зарови пръсти в дима на врата му. Вдиша дълбоко миризмата му и стисна очи, за да скрие появилите се в тях сълзи. През цялото време бе знаела, че вероятно всичко ще приключи така. Не съжаляваше нито за секунда. Мислеше си, че е готова, но сега, когато той стоеше пред нея… Богове, не искаше да си тръгва.
Но това бе цената.
Целуна го, мъчейки се да запамети вкуса му, така че дори когато изчезнеше, душата й да си го спомня.
– Не мога да се върна с теб. – каза му задавено.
– Можеш. – заяви й Сам и отново я целуна, сякаш с това щеше да я убеди. – Няма да се върна без теб, Елизабет, така че ще се върнем заедно.
Лизи хвана лицето му между дланите си и го погледна строго.
– Ще се върнеш. Вече си свободен, каллас. Можеш да живееш както пожелаеш, без страх, без да трябва да се криеш, без да зависиш от никого. – погали нежно бузата му. – Искам да го направиш. Искам да си щастлив.
– Ще бъда щастлив само ако ти си с мен. – цветовете й бяха започнали да избледняват. Отиваше си. Той я сграбчи за раменете и я придърпа до себе си. – Изобщо не си и помисляй да се отказваш, каллис!
– Всичко ще бъде наред. – прошепна до ухото му и целуна врата му, прегръщайки го здраво. Богове, наистина не искаше да го оставя, но го усещаше. Нещо я зовеше, а усещането за ръцете му около нея ставаше все по-далечно – като сън. – Обичам те, Сам. Съжалявам единствено, че не те срещнах по-рано, за да имаме повече време.
„… повече време“ – прокънтя някъде на заден план в главата му и Сам имаше нужда от миг, за да осъзнае, че гласът не е на жена му, а на Майстора на кантората, който повтаряше: – „Трябва ми още време!“
„Губим я.“ – отговори му Захир, а в потвърждение на това пред него Лизи избледня още и дори миризмата й взе да изтънява. – „Нямаме повече.“
„Разлисти тази проклета книга и намери!“ – заповяда му Чарли.
Само че Сам знаеше, че няма да намерят нищо навреме. Жена му все по-бързо се топеше в ръцете му и вече приличаше на бледа сянка, която вятърът всеки миг можеше да отвее и разсее.
Нямаше да го позволи. Никога. Трябваше да има нещо, което да може да направи за нея. Нещо, което да може да я спаси. Да й даде. Мисълта мина през ума му и Сам я сграбчи като удавник, защото всъщност имаше какво – себе си.
– Ще имаме цялото време на света. – заяви й уверено и отново я целуна.
Усети как сенките му се завихрят около тях и цялото му същество се насочва към нея. Когато бе опитал да я излекува, докато спи, не се бе получило – тя не бе искала да поеме същността му. Молеше се на Боговете сега тялото й да не го отхвърли. Измина една малка вечност, в която нищо не се случи, а Сам не смееше да натисне повече, за да не я убие. И тогава енергията му успя да потече към нея и веднага усети устните й малко по-плътни и топли. Работеше.
В същия момент Елизабет се отблъсна от раменете му стреснато и поклати глава.
– Сам, не.
– Да. – отговори й и отново впи устни в нейните.
Тя се дърпаше и го удряше, хапеше го и го буташе, но той я задържа на място. Или щяха да се върнат заедно, или никой нямаше да се върне. Енергията му беше успяла не само да я задържи, но и да я върне поне малко. Нямаше да спре, докато тя отново не му се усмихнеше и не я чуеше да изрича името му. По ръцете му обаче вече се открояваха бели пукнатини, които с всеки миг нарастваха. Нямаше достатъчно в себе си, но имаше достатъчно около него. Сам знаеше, че сенките му са се раздвижили, когато погълна първата душа на загиналите в залата днес. Енергията й се вля в него и отиде директно към Елизабет, добавяйки още прашинка реалност. Последва я втора. Трета. Десета. Сам спря да ги брои, надявайки се в замъка да са останали достатъчно, и отправи молитва към всяко божество, което беше решило да погледне в тяхна посока.
Сам не спираше, а промяната в Елизабет ставаше все по-осезаема. Тялото му едва успяваше да усвои душата и тя вече го напускаше, за да добави новият слой цвят върху вече започващата да набира плътност сянка на жена му. Прехвърляше й всяка частица, която можеше да събере, но въпреки това се боеше, че нямаше да е достатъчно да я измъкне от ръцете на смъртта. Въобще не бе подготвен, когато сънят изведнъж започна да трепери около него и да се размива, защото не пазеше достатъчно от себе си, за да го запаси. Последното, което чу, бе тихото прошумоляване на вятъра в листата на дървото, преди всичко да изчезне и той да отвори очи в реалността, с устни все още сключени с нейните. В следващият миг агонията подпали тялото му. Душите се вливаха в него, образувайки видим сребърен сноп и биваха изтръгвани в същия миг, сякаш някакво хищно животно го раздираше с нокти. Енергията продължаваше да отива в нея и ако болката беше цената, то Сам беше готов да изживее живота си с нея, стига този живот да е с Елизабет.
Секундите се точеха като часове, а минутите преминаваха в години. Около него всички пазеха тишина и наблюдаваха какво ще се случи. Сам също с притаен дъх следеше потока души, който започваше постепенно да изтънява и да се разрежда. Всяка вливаше енергията си в него, заличавайки само за миг болката и лекувайки раните по същността му, преди той да я изтръгне и да я изпрати към Лизи. Тогава сенките му донесоха последната. Ако не бе изгубил ума си напълно, щеше да започне да убива, за да набави нови, но в сегашното си състояние нямаше да прави разлика между приятел и враг. Миг му беше нужен, за да започне да къса от самия себе си. Щеше да й даде всичко. Светът не можеше да си позволи да загуби Елизабет. Той не можеше да си го позволи.
Тя поемаше всеки къс от мрака му, а той продължаваше да я храни, молейки се на Боговете да бъде достатъчен да я върне от онова място. Думите й как ще бъде щастлив без нея кънтяха в главата му, въртяха се неспирно и го изпълваха с гняв. Ако наистина го вярваше, не бе успял да й покаже какво точно значи за него. Отказваше да я пусне където и да е, преди да го е направил.
Подаде й поредното парче от себе си. Сблъска се с непреодолима стена, която отблъсна опита му. Сам се отдръпна от нея и докосна окървавените й гърди. Раната беше зараснала. Всяка малка драскотина беше изличена. Тялото й бе здраво, лицето й не бе мъртвешки бледо, но… Тя не дишаше. Сърцето й не биеше.
Сам приглади косата й с треперещи пръсти и целуна челото й. Усети ръката на Чарли да се отпуска на рамото му и да го стиска леко.
– Моля те, каллис. – прошепна. – Върни се при мен.
Остави я на земята внимателно и опря длани на гърдите й.
– Вкарай въздух в дробовете й, когато ти кажа. – нареди прегракнало на Чарли.
Мошеникът коленичи до главата й и разтвори леко устата й, а Сам започна да натиска ритмично гърдите й. Щеше да я върне. Трябваше.

Тялото й умираше. Елизабет усещаше силата, която го разтапяше като киселина, разтваряше плътта и костите. Кръвта й кипеше и съскаше, изпаряваше се като вода. Самата й същност, това, което я правеше нея, изгаряше в черен пламък, който я изковаваше в нещо непознато и различно. Нещо, което той беляза с усещане за сутрешен мраз и звезди, блещукащи със студена светлина високо в тъмно небе.
Лизи мислеше, че ще изчезне, погълната напълно от този леден огън. Боеше се, че болката ще я побърка преди това. Но тъкмо когато очакваше от нея да остане само прах от спомени, всичко спря. Нощен хлад погаси пожара и целуна раните й. Прегърна я и зашепна името й, изграждайки я наново бавно и с грижа. Превърна се в опората, която й помогна да се изправи. В сърцето, което затуптя за първи път.
Елизабет си пое дъх и дробовете й се изпълниха с аромата на дъжд в лятна нощ. Сам. Усети ръцете му да я прегръщат здраво още преди да отвори очи и да го види. Беше толкова блед. Бузите му още бяха мокри от сълзи, а по едната имаше следи от кръв. Нейната, спомни си.
– Сам. – прошепна и му се усмихна.
Той зарови лице в косата й и вдиша дълбоко слънчевият й аромат. Не можеше да повярва, че наистина чува гласа й, че усеща ръцете й. Топла. Жива.
– Елизабет. – промълви. Притисна я по-силно. – Елизабет.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com