Когато Финиан научи, че го изпращат на първата му мисия извън Фриниа, беше във възторг. Ентусиазмът му обаче започна да се изпарява, когато се оказа, че въпросната мисия е дипломатическа, и изчезна съвсем, щом му казаха, че ще се състои в Рива. Беше се присъединил към редиците на страшниците точно за да се спаси от дипломатическите мисии. Не харесваше политиката и всичките й интриги. Играта на надлъгване и криенето зад любезни усмивки и полуистини, замаскирани като любезни думи, никога не го бе привличала, затова беше разбил мечтите на родителите си да го превърнат в посланик на Франиа, като се присъедини към страшниците. А ето, че отново му се налагаше да се прави на дипломат, и то не къде да е, а точно в Рива. Островите се бяха изолирали от останалите кралства за век и половина и едва наскоро бяха започнали отново да осъществяват някаква търговия извън собствените си граници. Това правеше мисията още по-неприятна, защото Рива не само беше изостанала в развитието си, но и хората там бяха закостенели в мислите и разбиранията си, приемайки чужденците с малко недоверие и доста резервираност.
Но въпреки това Финиан беше страшник и макар мисията да беше далече от идеална, той я беше приел със сериозност, както щеше да приеме всяка поставена му задача. Освен това една умела дипломатическа мисия, изпълнена както трябва, може би щеше да се окаже точно онова, от което страшниците имаха нужда, за да си осигурят по-гостоприемно отношение в Рива. Само по себе си това беше голяма отговорност, но се оказа, че е още по-огромна, когато откри, че не само трябва да осъществят контактите и да затвърдят връзките на страшниците с кралството, но и да вербуват две сенки, които може и изобщо да не са наясно, че са такива. Това вече беше предизвикателство, което щеше да изисква умения и гъвкавост и за което Финиан беше преминал обучение при страшниците, преди да го пуснат където и да е. Щеше да е хубаво да имат още две от тези същества в редиците си, особено ако способностите им бяха полезни в битка. Колкото и да не искаше да приеме съвсем, нямаше как да отрече, че най-ефикасният начин да се справиш с фантомите и морите е, като използваш създания, които бяха като самите тях. Сенките бяха най-доброто оръжие, което можеха да намерят, затова беше важно да съберат и обучат възможно най-много от тях.
Затова и беше пристигнал в Рива с нетърпение, което само се засили, като разбра, че екипа, който работеше от месеци в кралството, вече беше успял да издири и намери сенките. Израри и Калуш вече бяха научили всичко, което имаше да се научи за тях. Дори имаха готов план как да ги измъкнат и транспортират до Франиа. Всичко беше изпипано до най-малкия детайл и щеше да проработи безотказно, както всеки друг път. За разлика от повечето нечисти, сенките поне бяха способни на логична мисъл, така че щяха да говорят с тях и да ги убедят, че нямат друг избор, освен да се присъединят към страшниците. Планът беше добър. Но тогава нещо се обърка. Кристалът, който бяха поставили, не се задейства както трябва и фантомите и морите бяха привлечени от изобилната храна и сенките. Всичко се превърна в кървава баня само за няколко мига, а Елизабет се беше разкрила, което нямаше да е съвсем зле, ако тя се държеше като уплашената заможна дама, която беше в действителност. Е, поне беше изплашена, това Финиан нямаше как да й го отрече, но изобщо не изпълняваше заповедите, нито чуваше разумните доводи и обяснения. Вместо да е благодарна, че са я измъкнали от сигурна смърт, и да разбере, че силите й, без правилното обучение, което само страшниците могат да й осигурят, ще поставят в опасност нея и хората около нея, тя беше избрала да избяга, вдигайки цялата охрана на града на крак и насочвайки всички, които я търсеха, към страшниците. Така им се наложи не само да забравят за втората сянка, но и да намерят друг начин за измъкване от кралството. Дипломатическата мисия беше практически провалена, корабът им беше конфискуван от Илес и хората му, които първо го бяха претършували из основи, сигурни, че ще намерят Елизабет на борда, след което, убедени, че е скрита някъде там – бяха започнали да го разглобяват, като в същото време обявиха награда за страшниците и затвориха екипажа в тъмницата. Сред него беше и лечителят им, но с Анди мъртъв и Ръдфорд и Израри извън строя, просто нямаше какво да сторят. Рива вече се беше посрамила с бягствата на страшниците и сянката – щяха да сторят всичко по силите си, за да не го допуснат отново. Щеше да се наложи да разчитат на дипломатите на Фриниа – истинските дипломати – да оправят кашата и да издействат освобождаването на екипажа им.
Това беше довело Финиан и останалите до кораба на МакГилиан, където поне бяха получили някаква медицинска помощ и убежище в трюма на кораба, пък било то и натъпкани като сардини в каца. Миризмата със сигурност беше все едно бяха в точно такава каца – ароматите на застояло, пот, риба и дори изпражнения на моменти караха очите им да сълзят. Ако не бяха тренирани войници, може би дори щяха да пролеят някоя сълза и ей така. Някак си лесната задача се беше превърнала в борба на живот и смърт. Заради едно момиче всичко се беше провалило. Опитваха се да се успокояват с това, че поне се движат, но не беше лесно да гледат положително на нещата, когато над капитана и Изи висеше заплахата от инфекция. Корабният лекар, макар и кадърен, не можеше да се сравнява с лечител, затова Финиан се беше зарадвал, когато разбра, че ще се приберат само след два дни през портал, за чието съществуване знаеше само пиратът. На този етап не го интересуваше особено, стига да успееха да се измъкнат и да се погрижат за ранените. Само че не се беше оказало толкова лесно. Порталът се намираше на малко парче земя в центъра на морето, което с голямо въображение можеше да се нарече остров. Нямаше как да му се отрече, че невзрачните скали бяха перфектното място за пиратско скривалище. И тъкмо всички си бяха отдъхнали, като видяха бушуващите сини вихри на портала, когато осъзнаха, че кристалът, който пазеше острова от нечисти, е счупен. Само няколко мига по-късно чуха смразяващия писък на морите, които се нахвърлиха върху страшниците и пиратите, принуждавайки всеки да се спасява както и с каквото може.
Страшниците бяха успели да се измъкнат, оставяйки пиратите, които ги придружаваха, на морите. Дори бяха успели да намерят прикритие, оставяйки ранените там, докато Финиан и Калуш се върнат, за да проверят какво е положението около портала и да проправят път, прочиствайки морите за достатъчно време, за да преминат през него. Но тогава всичко се беше объркало. Отново. Виждайки МакГилиан и Елизабет да се отправят към портала, Калуш просто беше откачил. Не го интересуваше, че силна сянка или не, тя е просто едно слабо момиче, което може да умре като всяко нормално същество, нито го притесняваха морите, които бяха наоколо. Интересуваше го само, че тя беше наранила Израри и нито здравият разум, нито заповедите им можеха да му попречат да я убие. Но явно един гарван и железен прът бяха достатъчни, защото Елизабет не само беше успяла да се отскубне от хватката му, но и успя да сграбчи птицата, преди да се хвърли в портала, а Финиан, с всичкият си акъл, просто я последва. Всеки знаеше, че неконтролираните прескачания можеха да те хвърлят къде ли не. Можеше да се озоват в средата на морето, на върха на някоя планина или дори във въздуха. Нямаше никаква гаранция дали ще излезеш жив и въпреки това я последва. За щастие – или не съвсем – се беше озовал в град. Трябваше му малко време, за да разбере кой, но морския му излаз и високите скали, които го обграждаха, му помогнаха. Ан Налат. Намираше се в Хайрани. Отношенията на лунаратът с Фриниа далеч не бяха толкова добри, че черната му униформа да не му създаде големи проблеми. Трябваше да се скрие бързо и докато се опитваше да си спомни за разположението на града и къде орденът му бе посочил, че имат база, му се отвори и добра възможност да обмисли отново ситуацията, в която се намираше. Трудно бе да преглътне факта, че са пътували с Елизабет в един и същи кораб и докато те се опитваха да не се задушат в трюма, тя е била отгоре сред моряците. Ако бяха знаели това, щяха да си спестят много неща, включително и неразумното преминаване през портала, което беше направил. Също така нямаше как да не се чуди къде я е изхвърлило преминаването и дали изобщо ще успее да я намери. Наоколо имаше пустиня, в която с дни можеш да бродиш, без да намериш и капка вода. Шансът да е някъде отвън и да умира беше голям, но Финиан не губеше надежда, че ще я намери в града. Затова и продължаваше да обикаля наоколо, отваряйки очите и ушите си за всичко, което би го насочило към нея. Накрая попадна на следа, реши да провери докъде ще го доведе и в крайна сметка усилията му не се оказаха напразни, защото все пак я видя. Опърпана фигура, следваща огромния си гарван, който се спря не пред друга сграда, а пред гилдията на убийците. Странно, но това дори не го изненада. Но това, че тя се съгласи да тръгне с него, го накара да се замисли, че Елизабет може би наистина не е отивала при някой конкретен от гилдията. Възможно беше случилото се през последните няколко дни да го караше да взима прибързани решения относно нея. Все пак и докладите за нея твърдяха, че не е напускала Рива с изключение на няколко пътувания, които е предприела с родителите си и които не са били по-дълги от седмица-две. Това, а и факта, че ако използва толкова магия в близост до гилдията на убийците може да привлече вниманието им към шумотевицата отвън, го накараха да се откаже от идеята да направи нещо драстично. Като да превърне проклетата птица във въглен например.
Някой друг път.
– Добре – каза, след което изтри кръвта, която се стичаше от издраното му чело в окото му, стрелна с поглед гарвана и пусна контрола над магията, оставяйки пламъците да угаснат в ръката му.
Стисна китката на Елизабет, но само толкова, колкото да й покаже, че не се е разколебал и няма да я изпусне, като в същото време внимаваше да не я нарани. Тя го последва безропотно, макар това въобще да не го заблуждаваше. Знаеше, че тя ще се опита да избяга при първа възможност. Въпреки това обаче внимаваше да не ходи твърде бързо, за да не я влачи след себе си. Веднъж вече беше пищяла за помощ, за да привлече вниманието на стражата в Рива и Финиан определено нямаше желание за сблъсък и с тази в Хайрани.
Калахан успя да си поеме малко по-свободно дъх едва когато се скриха в една странична уличка, без някой да ги подгони или пресрещне. Сега оставаше само да стигнат до скривалището му. Въпреки това остана нащрек. Не можеше да си позволи да е невнимателен, особено тук и особено с Елизабет, която имаше странната способност да изглежда беззащитна и в същото време беше успяла да нарани сериозно целият му отряд. Дори той не се бе измъкнал безнаказано и бе отнесъл няколко удара с различни предмети, преди да му се изплъзне. Повече нямаше да допусне тази грешка да я подцени. Отново хвърли един поглед към нея, а след това и към гарвана, който продължаваше да ги следва и дори да ръмжи леко.
– Елизабет, кажи на птицата да се маха – каза й.
Бяха свили в друга пресечка, минавайки към по-малките и тесни улички, където беше по-малко вероятно някой да ги види, а ако ги види – да им обърне внимание.
– Кажи му ти – дойде троснатият отговор.
– Теб те слуша – изтъкна й.
Елизабет изсумтя скептично и стелна с крив поглед гарвана си. Явно не беше съвсем съгласна с твърдението, но това не й попречи след малко да каже:
– Ако ще му нареждам нещо, ще е да ти изкълве очите.
Това със сигурност щеше да е команда, която птицата щеше да изпълни на мига, ако одобрителното играчване беше някаква индикация. Калахан обмисли варианта лично да се разкрещи на пернатото да се маха, но това определено щеше да попречи на опита му да останат незабелязани.
– Ако заради него ни подгонят, лично ще му извия врата – предупреди я.
– Ще опиташ – в гласа й звънна нотка на заплаха.
Това само затвърди мнението му, че птицата значи много за нея. Не беше някаква изненада, предвид факта, че изгуби ценни секунди да я грабне, преди да избяга през портала, но беше хубаво да запомни тази информация. Също толкова полезно щеше да е да запомни, че въпреки невинния си външен вид и любовта си към животните, Елизабет е достатъчно непредсказуема, за да е опасна, ако бъде провокирана.
– Засега ще го оставя на мира – съгласи се великодушно, позволявайки й да задържи тази малка победа, поне докато продължаваше да го следва доброволно. – И без това не остава много.
Елизабет беше стиснала устни за един дълъг момент, сякаш се бореше със себе си да не се развика, но после изведнъж гневното й изражение се пропука, заместено от несигурност и зле прикрит страх.
– Къде отиваме? – попита го
Странно, но тревогата, която се появи в очите и гласът й, всъщност накараха нещо в него да потрепне. Осъзнаваше, че тя е сянка, а не човек, но в неговите очи все още беше онова момиче, с което танцува на бала и на което помогна да запази гордостта си. Вярно, по-голямата част от това бе с цел да спечели доверието й, но имаше и такава, която просто й бе… съчувствала. И все пак не смяташе да се пречупи толкова лесно пред изтерзаният й поглед и потрепващия глас. Заради същото изражение я бяха подценили и това не доведе до нищо добро. Това беше и причината просто да й заяви:
– Ще видиш.
– Толкова си загадъчен, че започвам да се чудя дали всъщност знаеш къде отиваме – измърмори тя сухо и достатъчно силно, за да я чуе Финиан.
Проклетата й птица започна да издава звук, който подозрително напомняше смях.
– Ако спреш да говориш и се разбързаш, скоро ще разбереш къде отиваме – заяви й Калахан, преди съвсем нарочно да ускори крачката си, повличайки Елизабет след себе си.
© Лесли Всички права запазени