12.09.2015 г., 22:21 ч.

Неделен дневник 

  Проза » Хумористична
909 0 5
5 мин за четене

НЕДЕЛЕН ДНЕВНИК

 

Ставаме, будим се, мърдаме в леглото. Неделя. Кофти ден. Тя става, гола е, кърши се, красива, мирише хубаво.  Буди ме, гледам я, дремя, мързи ме, мириша лошо.

- Ще отида до мола да кърмя – казва.

Кимам, значи знам. Това е всяка неделя.

- Ще отида на лов – отговарям.

Кима. Всяка неделя ловувам.

Тя се къпе дълго. Аз лежа, паяжина съм. Дават преглед на печата по телевизията. Свършва прегледа на печата, аз решавам да не се самоубивам точно днес, въпреки новините. Може би утре, някъде между дъждовните очи на прогнозата за времето и рекламата на вагиналните инфекции.

Тя излиза от банята. Крехка, пърха, пеперуда е, ако я погледнеш като паяк.

Две хлебарки върху плота. Тя крещи. Аз удрям. Бяха една върху друга. Намерили място.

В банята съм. Къпя се бързо, да пестя време. Не е точно затова, но няма значение. Имам брада, моя си е, точно днес няма да я махам. В банята висят прашки. Гледам ги. От вчера са. Тя беше гола преди малко. Помирисвам ги и ги хвърлям в коша. Не им е там мястото. Има хляб в тях. Или друго.

Тя слага дънки, има хубави бедра, дупето ù е стегнато, на кърма ще ходи.

Аз обличам панталон, друго не ми отива, търся шапката, зелената, за лов. Перо си нямам.

- Довечера ще се видим! – казва и шумно затваря вратата. Бърза, значи.

„Ще се видим довечера!“ – отговарям на вратата, която се затваря, скърца с панти.

Намирам шапката. Под дивана беше, търсеше глава.

Всичко е наред, време е за лов. Затварям рязко, да свикне вратата с панти. Заключвам я дори. Отвън.

В кръчмата приятелят ми идва с права лопата, кюрек.

- Ще садя фиданки – изрича.

- Да, време е – викам. – Това се прави през ноември.

- Взе ми думата – отговаря, като да е депутат.

- Ще пием ли мартини? – пита приятелката на жена ми в мола.

- Не е ли рано? - жадно отвръща жена ми.

- За кое да е рано?

- Да започнем с вино – предлагам.

- Това е добро мезе – съгласява се и оставя лопатата. – Ей, келнера!

- Господине, вече имате при нас цял склад! – казва момчето, което търсеше мъж, но вместо това правеше сметки.

- Това е добре! – съгласява се приятелят ми и му подава лопатата. – Сложи я при кирката.

- При сърпа, до мотиката – там ли?

- Не се заяждай от сутринта! – плясва го по дупето и сервитьорът остава доволен.

- Какво ще кърмим, като и  двете нямаме деца?

- Ние ще се кърмим – отговаря жена ми. – Колко е хубаво тук, в мола.

- Да, просторно е, има парфюм. Сякаш сме в рая, но в тоалетната.

- Още е рано за там. Не ми се пишка.

- Искам телешки език - шляпва келнера по дупето отново.

- Само телешки ли използваш? – усмихва се той. Носи дебела химикалка и я смуче.

- Айде по-бързо, де!

Момчето се забързва.

- Не мога да ги понасям тия в работата – казваше жена ми в мола. – Държат ме на тая смотана заплата вече пет години.

- И аз съм така – отговоря приятелката й, за да я излъже.

Мартинито им дойде и се почувства вкъщи.

И виното дойде. Езикът го последва.

- Не мога да понасям шефа си – казвам. – Не ми увеличава заплатата вече пет години.

- И при мене е така – съгласява се приятелят ми. – Май няма скоро да садя, няма къде.

Чукваме се и започваме.

Слагам ловната си шапка в края на масата, да не уплаши дивеча.

- Не искаш ли деца? – пита приятелката на жена ми по някое време следобед.

Бяха се накърмили жестоко.

- Много искам! – отговаря и понеже не иска това да звучи сериозно, поръчва още.

- Вече пет години сте женени, нали? – любопитства човекът без лопата пред мен. Подпира брадата си на масата, за да не се клати. Масата.

- Считано от кога? – начевам отговор, защото се усъмнявам в математическите му способности.

- Няма ли да правите деца?

- Я шляпни сервитьорчето да донесе още вино! – намеквам; бе още рано за отговори.

Прибирам се, няма полунощ. Опипвам леглото, струва ми се празно. Лягам, за да спя.

Жена ми се прибра рано, мъничко след мен. Обарва леглото, допуска, че съм там и ляга напряко, за да ме избута и да спи.

„Накъркал се е“ – чувам я да мисли.

„Напоркала се е“, решавам аз, усещам, че съм заземен. На пода съм. Сефте.

Уморени сме, утре сме на работа, трябва да спим.

Ние друго не правим по това време на годините.

Сънуваме бебе. То ще се разплаче утре сутринта, ще ни събуди. Нали навих будилника.

 

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??