Елица трепна, когато ръката на съпруга ù се плъзна около талията ù. Тя усети как мускулите ù се напрягат, но не помръдна. Очакваше, че той ще се осъзнае и ще махне мазната си длан. Нищо такова не се случи. Вместо това, той я придърпа внимателно към себе си и започна да я търка по гърба.

  – Не ме докосвай, Павеле!

  – Какво ти става, скъпа? – попита невинно той и на лицето му цъфна една от онези изкуствени усмивки, които Елица много мразеше.

  – Много добре знаеш какво става. Не искам да те виждам повече – изсъска тихичко тя и се дръпна встрани.

  – Хайде стига, миличка. Не се дръж така с мен. Нищо особено не се е случило.

  – Нищо особено! Ти крадеш парите на баща ми, проиграваш ги на покер и се напиваш всяка вечер. Това нищо ли е?

  – Не съм съвършен, но пък никога не изневерявам на прекрасната си съпруга – отговори с мазен глас той.

  Елица изсумтя и се загледа в хоризонта. Двамата стояха на покрива на десететажната жилищна сграда, в която се намираше апартаментът им. Имаха навика често да идват тук. До преди година се случваше да остават с часове на това място. Покривът беше превърнат в прекрасна градина. Там имаше десетина палми, поставени в саксии и много сандъчета с цветя. Под брезентовата тента се гушеха две дървени масички и десетина табуретки, а отстрани бяха подредени трите шезлонга. Мястото беше същински оазис в градската джунгла.

  Елица кръстоса ръце пред гърдите си и пое дълбоко въздух.

  – Говорих с адвоката. Ще се разведа с теб – каза сухо тя.

  Павел замръзна.

  – Какво?

  – Много добре ме чу.

  – Не можеш да го направиш. Просто не можеш – каза ядосано той.

  – Мога и още как. А освен това няма да получиш никакви пари. Бъди сигурен в това. Баща ми не е чак такъв глупак, за какъвто го мислиш.

  – Миличка... недей – каза с разтреперан глас Павел.

  – Аз съм само на двайсет и седем години, животът е пред мен... отговори замислено тя и усети как брадичката ù потрепери. Елица все още обичаше съпруга си.  

  – Имаш си любовник, а? – попита жлъчно той, като се изчерви като домат.

  – Не, нямам. И никога не съм изневерявала на “прекрасния” си съпруг.

  В главата на Павел забушуваха гневни мисли. Погледът му се заби в дребничката фигура на Елица. Искаше му се да сграбчи жена си, да я обърне с лице към себе си и да ù удари мощен шамар. Достраша го.

  – Мила, аз те обичам. Наистина. Не можеш просто така...

  – Трябва да тръгвам. Не ми се обаждай повече. – Елица погледна към небето, примижа за секунда, за да възпре сълзите, които напираха в очите ù, а след това рязко се завъртя на токчетата си.

  Павел връхлетя върху нея и я избута към ръба на покрива.

  – Какво правиш! Пусни ме! – изписка Елица и се ококори уплашено. Коленете ù се опряха в ниския метален парапет.

  – Ще те пусна, пиленце, ще те пусна. – От устата на Павел излетяха пръски слюнка.

  – Ще викам... – изфъфли тя, като отчаяно се опитваше да се освободи.

  – Знам, че ще викаш, скъпа. Че как иначе. – Той с лекота я преметна през парапета, взря се за миг в обезумелите ù от ужас очи, а после я пусна.

  Викът на Елица разсече притихналия следобед. Павел гледаше с облещени очи как тялото на жена му помита няколко сателитни чинии, а след това се удря в ръба на тентата на ресторанта и се размазва на паважа, издавайки звук, подобен на този от счупване на яйце. Ехото на вика се стопи в далечината и отново настана тишина.

  – Убих я, мамка му. Убих жена си – прошепна Павел и започна да се оглежда уплашено около себе си. – Трябва да се измъкна. Трябва. Трябва. Не си струва заради тази кучка... – Погледът му попадна върху котката, която имаше навика по цял ден да се излежава на покрива. Той я сграбчи и я хвърли над парапета. Животното успя само да измяука протяжно, преди да тупне на паважа. Павел погледна надолу. Не се виждаха никакви хора. – Ще успея. Няма как да докажат. Ще кажа, че се е опитвала да хване котката и се спънала... – шепнеше на себе си той.  

  След около минута Павел влезе в асансьора и огледа лицето си в огледалото. В очите му имаше приемливо количество уплаха. – Добре.

  Павел изтича навън, промуши се между двамата мъже, които стояха на десетина метра от тялото на Елица, а след това падна на колене.

  – Какво стана, миличко? Какво? Не! – промълви с треперещ глас Павел.

  – Бърза помощ ще дойде всеки момент – каза един от мъжете и отстъпи още по-назад, шокиран от ужасяващата гледка.

  – Мъртва е – измърмори другият и се извърна встрани.  

  Павел се страхуваше да погледне трупа, но с усилие на волята си успя да го направи. В Елица вече нямаше и грам от предишната красота. Очите ù бяха затворени, а бялото ù като платно лице беше застинало в зловеща гримаса. Устните ù бяха разкривени гротескно, по зъбите ù имаше кървава пяна. Дългата ù черна коса беше сплъстена от кръв. Павел трепна при вида на изкривените ù ръце и извитите ù като нокти на граблива птица пръсти. Усуканото ù тяло изглеждаше още по-дребно в смъртта. Едно парче кост беше пробило кожата на дясното ù бедро и стърчеше навън. Само босите ù стъпала бяха запазили частица от предишната си изящност. Само те.

  Павел затвори очи и повърна.

  След няколко минути се чу вой на сирени и линейката пристигна.

  Лекарят приклекна до Елица и докосна шията ù. В този момент клепачите ù потрепнаха и се вдигнаха. Помътнелите ù очи бавно се фокусираха в Павел.

  Върху лицето на лекаря изгря блага усмивка.

  – Дръжте се, госпожо! Не се предавайте! Ще се оправите.  – каза той.

  Жестока болка прониза гърдите на Павел. Той се опита да си поеме въздух, но не успя. Сърцето му изпърха няколко пъти и спря да бие.