Неканената

             По истински случай...

            Музиката се лееше из залата на ресторанта, всичко беше окей - много светлина от лампионите, кристалните чаши проблясваха, ароматни цветя на масата, настроението се беше покачило с няколко градуса. Бялото вино искреше, в сърцата ни имаше радост, шегите се предизвикваха широки усмивки, лек смях и закачки. Бяхме четирима около масата. 

    Смеех се и леко почуквах с маникюр по бялата покривка. Празнувахме моят рожден ден, беше ми приятно и хубаво, заобиколена бях от най – близките си хора – съпруг, сестра ми и мъжа й. Мислех си, че животът е хубав…Бях спокойна и щастлива. Много доволна и прекалено щастлива...

      Тогава не знаех, че нещата ще се променят и ще тръгне всичко надолу… На зле…много на зле…

         Работех си на компютъра, когато телефонът ми тихо изпиука. Довърших си осчетоводяването и метнах едно око на съобщенията.

           Сестра ми пишеше – Светле, бях на доктор. Откриха ми тумор на мозъка. В болница съм. Утре ще ме оперират по спешност. В момента не мога да говоря. Чао…Прегръдки…

         Гледах в текста и не проумявах какво става. Дойде ми като гръм от ясно небе. Гледах и препрочитах отново. Не може да бъде… До сега тя не е имала никакви признаци, че в главата й расте тумор с големината на яйце…Беше с няколко години по – голяма от мен, но годините не й личаха. Като я погледне човек вижда първо една хубава усмивка, а после - стройна жена, с тъмни очи и много бяло, интелигентно лице. Имаше някакъв аристократичен чар. Говореше спокойно и ведро, изслушваше ме, когато й се оплаквах и мрънках, винаги ми даваше кураж в трудни ситуации. Когато ми беше накипяло от нещо ме водеше някъде да поговорим, размиваше ми яростта, проблемите отлитаха като облаци в небето…беше моят пристан, беше моят чадър, беше колона на която се опирах в буря…познаваше ме добре, знаеше кое ме човърка в душата, кое ме прави щастлива и кое ме изпълва с ненавист…Знаеше, че съм много подвластна на внезапни емоции и успяваше да ме върне на земята…спукваше ми балона, когато говорех небивалици…

        Спирала ми е да не правя глупости, давала ми е криле, когато съм се мятала в догадки и съмнения…беше моят душеслушател…моят психотерапевт…

        Четох пак съобщението  и тръснах глава. После изтропах с крак по ламината. Добре, че съм сама в стаята. Щяха да ме помислят за луда…От другата стая се чуваха  приглушено гласовете на колежките ми.

     Написах: Звънни ми, когато можеш.

   До края на деня не свърших нищо. Новината ме преследваше и витаеше като досадна оса из главата ми. На обед ровех из чинията със салата и не можех да преглътна. Колежките се хранеха и кискаха от време на време, а аз витаех из моя си свят. Не ги чувах.

         До края на деня влязох в Гугъл. Писах тумор в мозъка. Излязоха много неща. Всяко от гадно по – гадно…Докривя ми. Ама много ми докривя…

        Влязох у дома като хала. Никак не можех да проумея, че това се случва.

               Тумор, тумор, тумор…пулсираше из главата ми…тя има тумор…тя…ще  умре!

          Бях чувала и по – рано  страхотии… за тумори в мозъка…не вярвах, че ще има благоприятен изход… Господи, направо я бях отписала! Тази мисъл – неканена, жестока и сурова ме срути…

              Засрамих се от себе си, че мисля така…

           Страхът се сви на кълбо в стомаха ми…Изскочих до банята и всичко изригна като фонтан от устата ми.

 Изплакнах уста, пих няколко глътки вода и се втренчих в огледалото.        Гледах едно уплашено лице, безизразно и побеляло като платно. Взех два валериана и се свих на дивана. Съпругът ми беше в командировка. Нямаше да го занимавам. Честно казано не ми се говореше с никого…

    Късно вечерта тя ми звънна. Беше оптимистка. Или се преструваше на оптимистка, макар че е коствало доста усилия да звучи така…

           Каза ми, сякаш е прочела мислите ми – Хеййй, Светле, не си мисли, че ще умра… няма да умра…имам още много работи за свършване. Тук една баба на другото легло я изписаха днес, на осемдесет и пет години е, също с операция като моята. Споко!

                Замълчах. Вместо аз да я окуражавам, тя ми дава кураж…Беше разбрала, че умирам от страх…че не съм от най – смелите и твърдите…

                                Следва…