Качих се в асансьора. Натиснах копчето за 13-ия етаж и се облегнах на металната стена. Загледах се през стъклената част към фоайето на сградата. Той стоеше там и гледаше право в мен. Отново онзи поглед. Не изпускаше очи от мен. Този път му отвърнах и аз. Вгледах се право в тъмните му очи.

     Дано не ме е видял. Усмихнах се, по-скоро на себе си.

     Не! Това не е любовна история. Съжалявам, но ще трябва да Ви разочаровам. Не, че любовта не ми е приятелка и не пием заедно кафе. Любето е страхотна, всеки ден си споделяме всичко. Познаваме се отдавна. И любовните си истории ѝ ги разказвам само на нея. Почти. Как да Ви ги кажа на Вас като не се познаваме? Не съм такава. Баба така си ме е учила - каквото става в леглото и в къщата, да си остава там! Само в краен случай, ама в много краен, можеш да обсъдиш нещо с една, най-много с две до три-четири приятелки. Това е само за да поискаш съвет и то при условие, че могат да ти го дадат! Но те пък нали затова са ти приятелки, защото винаги могат да ти дадат съвет ― минимум един, даже три-четири. Иначе за какво са ти?!

     Културно би било да Ви кажа коя съм. Да Ви се представя. Все пак, започнах да Ви разказвам. Така или иначе, накрая ще си станем близки, че тук от толкова споделяне, няма как иначе.

Аз съм Клара. Приятно ми е! Слава Богу, нямам някой говорен дефект, то с такова име... Ако се чудите ― Клара Карлова Кралева.

     Дядо ми бил голям любител на историята, в частност на френската. Принудил баба ми, къде с подаръци, къде с молби, но според мен с повече бонбони и любов, да кръстят татко ― първородният син ― на Карл Велики. Баба винаги казваше, че си е отдъхнала, когато родила момче, защото желанието на дядо за име на момиче било Галия-Франция. Аз бих добавила ― добре, че не е родила и дъщеря, може би тогава щяхме и ние да влезем в историческите анали. После, винаги с усмивка, разказваше колко ракия, връзки и молби е използвал дядо, за да запише момчето с това име, защото дори за онова време си е било рядкост.

     Фамилията ми също не е случайна. Пра-пра дядо ми бил голям хубавец. Омайвал главите на всички жени в родното си село. Една мома не останала с неоткраднато сърце. Той даже нехаел да се жени, докато един ден на мегдана, на селския празник, не видял една чудна хубавица. Тя била с най-тъмните, като букова гора, очи; с най-сладкия глас, като на славея, дето му пеел и го будел сутрин в двора; и с коси, с мек кестеняв нюанс, който на слънцето придобивал златисто-медени отблясъци. Е, та тя откраднала сърцето на най-желания ерген! Не след дълго го откраднала и от момите в селото, като му пристанала. Накрая, от толкова кражби, семейната рода се сдобила с нова фамилия ― Кралеви.

     За съжаление, аз нито съм хубавица като пра-пра баба, явно гените нещо са поизбледнели през времето или някой друг ни ги е откраднал, нито съм такава мъжемелачка, какъвто любовчия е бил пра-пра дядо. Точно заради това, тук няма любовна история. Аз съм просто една обикновена жена, която повече обича дънките и панталоните отколкото късите поли, обича повече удобните кецове и маратонки, отколкото онези високи токчета, с които се чувстваш висока като аватарка. Не съм грозна, но не съм и красавица. Средностатистическа жена, на която просто и липсва чар, но пък от време на време обича да се облича секси. Защо пък не?! Щом не съм секси, защо поне да не се почувствам такава. Има дни. в които като се събудя, в мен се е вселила една секси амазонка, на която ѝ се иска да облече нещо по-оскъдно и примамливо, нещо което да каже ― ти си тази по която ще се заглеждат днес, ще излъчваш сила и увереност. Не се смейте, всеки има поне един луд в себе си, един сексапилен и един за всеки ден. Това сме ние ― сбор на личностите живеещи в нас.

Точно заради това, за пореден път се замислих, защо тогава този мъж ме зяпа така. За пореден път го засичах. Работи в една от фирмите в нашата сграда. Висок, атлетичен, красив. И все пак гледа мен. Защо? В мен няма нищо, което да привлича по този начин. Освен приятеля ми, но той е друга тема, за приятелки. Не. Този човек винаги ме зяпа. Това е точната дума. Сякаш ме изпива с поглед. Чувствам се като парче месо или сякаш той не е виждал жена. Не че не е. Колежките му са и много, и разнообразни. Тогава защо по дяволите си плакне очите с мен?

     Първият път реших, че се е объркал и ми има нещо ― я паста за зъби някъде в ъгълчетата на устата или пък кафе, или косата нещо ми е издухана накриво от отворените прозорци в метрото, понякога така духа, че после сякаш съм се возила в кола с гюрук. Тогава се смутих. Качих се на нашия етаж и веднага се шмугнах в тоалетната, забивайки нос в огледалото. Нищо ми нямаше. Даже и косата ми беше прилежно подредена, учудващо имайки предвид, че тя почти винаги е със собствено мнение, понеже е доста чуплива. Тогава защо?

Друг един път, прибирайки се от обедна почивка, се засякохме. Отново срещнах погледа му. Аз в асансьора, а той от другата страна по стълбите. Гледаше ме цели три етажа, докато ме загуби от поглед. Е вярно, че тогава се бях облякла по-официално, но пък се чувствах ужасно дискомфортно и не на място. Този ден ми се налагаше да съм облечена така, а не ми се искаше. Душата ми копнееше за любимите ми удобни кецове и някоя семпла и непретенциозна тениска, но ми предстоеше важна среща и трябваше да бъда официална, за да ми имат по-голямо доверие бъдещите клиенти. Явно се получаваше, щом и непознатите ми имаха доверие и ме гледаха пак. Значи целта беше постигната, но все пак!

     Оказва се, че всичко е започнало преди време, в един ден, в който закъснявах за работа...

     ... Бях се успала, а имах ранна среща още преди 9 часа. Бързах и за малко да отнеса градинаря. Мил човек, но ужасно сприхав, особено ако не се съгласиш с мнението му, което естествено, беше меродавно по всички въпроси. Вкарах в действие липсващия си чар, лепнах една 24 каратова усмивка, добре че не бях пила кафе, че да покажа жълти зъби и му се извиних възможно най-мило. Достатъчно, колкото да не ме убие с поглед или да оправи маникюра ми с лозарската ножица. Чувах го как мрънка след мен, докато вляза в сградата, но бях жива и неподкастрена. Слава Богу!

     Помахах на един познат в асансьора да го задържи, за да се кача. Странно нещо е това културата. Вярно са казали хората, че врати отваря и даже ги задържа. Не го познавах. Беше мило момче, горе-долу моя възраст, което започнах да срещам сутрин, когато идвах на работа. Обикновено той пушеше долу пред входа или отиваше до отсрещния магазин за цигари и кафе и се срещахме по пътя. Един ден, той реши и започна да ми кима с глава за поздрав. Нормално е, но първият ден аз просто се стреснах и изненадах. Тъкмо си затварях телефона и си вдигах главата, за да се кача по стълбите пред сградата, а той само ми се усмихна. Сигурно съм му се опулила като риба на сухо, дори не можах да му отвърна. Въпреки това от ден на ден, от кимване на кимване, започнахме да се поздравяваме с „Добро утро“. Нищо кой знае какво, обикновен мил жест и едно позитивно начало на деня. Ставаше ми мило, защото беше от непознат. След това, отивайки горе в офиса срещах нацупените физиономии на вечно мрачните колеги, за които беше поредният ужасен ден и „какво да му е толкова доброто“. След подобна реплика, няма как да не ти се „повиши“ работоспособността.

     Качих се, чекирах се в асансьора и тъкмо му благодарих и с усмивка му пожелавах вече обичайното ни „Добро утро“, когато влезе Той. Тъмният, намусен, балкански субект. Стреснах се, но очевидно той беше доста по-изумен от мен. Не знам защо. Усмивката ми се смрази и придобих обичайната си непроницаема физиономия, с която морях шефовете по заседания. Никой от тях не ме харесваше, защото не разчитаха чувствата ми, а как да разделяш и владееш подчинени, когато не знаеш как да ги манипулираш и къде са им слабите места. Това ми беше физиономията за пред непознати. Смея да кажа и обичайната, но чувствата ми са си моя лична работа и не е необходимо да ги споделям с всички. А той просто стоеше и ме гледаше изумен…

     Днес трябваше да предам един доклад, но нещо ме болеше главата . Гледах умно компютъра и той мен също, а мозъкът ми отказваше да функционира. Имах нужда от почивка. Трябваше да изляза, за да подишам чист въздух, макар това точно тук да бе меко казано химера. Трудно можеше да се определи, кое е по-токсично ― изгорелите газове на колите отвън, защото сградата ни беше до един от най-натоварените булеварди в града или газовете на колежката с бруталната перисталтика, която така ни бомбардираше, че градинарят никога не разбра защо само в нашият офис не му виреят цветята. Отдавна апелирах към мениджъра ни да ни плащат вредни, но все удрях на камък. Не знам защо?! Вероятно, защото той не споделяше с нас „благоприятните“ климатични условия в офиса!

     Чинно зачаках асансьора, който точно днес незнайно защо се бавеше повече от обичайното. Тъкмо бях решила да спортувам по стълбите, когато вратите му се отвориха безшумно и на фона на прозрачните стъкла и силуета на града се показа той - господин поглед. Главоболието ми леко се засили, устата ми започна да пресъхва, а за моя голяма изненада той ми се усмихна. За малко почти забравих да вляза в асансьора от изненада, когато го чух да споменава:

     ― Приятна изненада, тъкмо си мислех за теб! Бях убеден, че ще те видя сега... ― задържа затварящата се вече врата.

Трябваше да вляза в асансьора, но нещо не ми позволяваше. Шок! Стъписах се. Боже, той дори ми говори.
     ― Моля? Силно се съмнявам, но и без това днес не ми е ден за шеги!

     ― Аз съм Младен. Отдавна ми се искаше да се запознаем ― видях го как ми подава ръка, а една лека ненатрапчива усмивка се прокрадна по устните му ― ти си странна жена...

     ― Става все по-интересно! ― саркастично подхвърлих аз.
     ― Това ли е обичайната ти практика, защото ми звучи прекалено клиширано?

     ― Знаеш ли, ти си единственият човек, накарал Момчил да се усмихне и да поздравява. Нямаше начин да не привлечеш вниманието ми! Откъде се познавате?

     ― Кой е Момчил? ― или моето главоболие наистина ми пречеше да мисля или той ме бъркаше с някого. Не познавах никого с такова име.

     ― Мъжът с очилата, с който се засичате сутрин. Това е шефът ни. Истински темерут! Много е самовлюбен и саможив. Почти винаги е сам и не поздравява сутрин.

     ― Мило описание. Личи си, че много го харесваш ― вметнах аз ― но в интерес на истината, той започна да ме поздравява. Аз също бях смутена. Извини ме, че минах на Ти, но ме хванахте неподготвена. Днес не съм в кондиция. Приятен ден!

     Бяхме стигнали първия етаж и нямах търпение да изляза. Не страдах от клаустрофобия, но този човек ме притесняваше, дори и сега когато ми се усмихваше.

     ― Чакай! Извинявай...Извинете ме! Само минутка ми отделете, може ли?

     Кимнах леко, но ми се искаше всичко това да свърши по-скоро. Подобен интерес от непознат човек ми се струваше изключително странен, даже нездравословен. Той задържа врата да не се затваря и продължи:

     ― Вие сте много различна... наблюдавам Ви от известно време... замислена сте и почти винаги сериозна. Всеки път когато Ви видя, се питам за какво ли мислете, а сте така неразгадаема. Изглеждате ми някак самотна. Рядко се усмихвате и видимо не показвате чувства... не съм сигурен какво точно се опитвам да обясня, но... ― протегна плахо потрепващата си ръка към мен, преглътна ― днес е щастливият ми ден, петък 13-ти е и Ви моля поне да ми кажете как се казвате ...

     Странно нещо беше живота. За едни петък 13-ти вещаеше беди и разочарования, а за други явно бе носител на щастие и късмет. Къде бях аз не знам, но знаех, че видното за едни, не винаги е реалното за други. Усмихнах му се и поех ръката му. Можех поне да бъда вежлива с него, ако не бях разгадаема:

    ― Клара, приятно ми е! Не съм самотна, даже съм ужасно щастлива с човека до мен! А в главата ми има толкова много разкази с толкова много емоции в тях, че няма как да ги покажа всичките. Усмихнат ден, Младен, бъди щастлив и в този ден!