„Колко е хубаво да си говориш с мислите в леглото по пижама? – премина през главата на момичето, след поредния „автоматичен залп” от изнизали се пачки* на мисловни картини и настъпилата временна тишина на бойното умствено поле.
Навън есенният дъжд барабанеше по желязното покритие на навеса, водата се удряше като разбесняла се водна самодива в, и така разхлабеното, изпожулено стъкло на прозореца. Вятърът беше безмилостен играч в природните „залагания” на оцеляващ, умиращ и израстващ. Струваше и се, като че ли стихиите отвън играеха на „три –пет -осем”, но картите бяха раздадени от грешната страна. Момичето се разсмя. Силният мелодичен глас прокънтя в почти празната, но чиста стая. Стените бяха белосани с боя на варова основа. Русенското легло с два поостарели дюшека, поставени един върху друг, поради разслабеността на пружината, заскърца от силата на трепкащото от въздушната кънтяща струя, тяло. Смееше се от сърце! Тя винаги се смееше така, просто защото тези моменти на чист и непокорен ...