Много преди "смотаните" старци в почти измрелите села да са почувствали мириса на пролетта, цивилизованият и изискан гражданин в бетонния си апартамент вече е видял пролетта по телевизията, която отдавна е заместила неговите сетива.
 Появяването на първият щъркел в Драгалевци, досадното мяукане на разгонените котки под блока, наводняването на селата край реките, първото безследно изчезване на туристи в планината, мрънкането на закостенелите попове против "сатанинските"мартеници, подновяването на редовното незаконно изсичане на единствената горичка в квартала, извинете "озеленяването"-това са знаците, които пролетта ни праща най-често чрез медиите.
  Пролетта за повечето хора символизираше ново раждане, но не и за Петър.  Сутринта стана с нежелание от леглото и отиде пак при същия лекар, който пак му даде много хапчета, но по намръщено то му лице, Петър разбра, че няма да го бъде и и вече никакви хапчета не могат да му помогнат. Както винаги обаче, той се стремеше да разсъждава позитивно, щеше просто мирно и кротко да си лежи с хилядолетия в ковчега без да яде, да пие, да плаща данъци и да разхоща демоничния дзвер, който жена му наричаше куче. Чудна работа, от живота човек губи, от смъртта печели. Но въпреки отчаяните си опити за оптимизъм, той осъзнаваше трагичния факт, че начинът, по който бе устроен света пречеше на човека да изживее живота си пълно и смислено. Поради това на него не му бе тъжно за живота, но щом видя Страдивариуса си вкъщи му се стори, че някой с остри нокти раздира сърцето му и очите му се напълниха със сълзи. Той не можеше да вземе цигулката със себе си, тя не беше негова, а принадлежеше на човечеството и не всеки можеше да свири на нея, а само най- достойният, но него го нямаше и тя щеше да остане сиротна и някой ден да стане на трески. Той седна на пейката пред блока и мислейки за несправедливия и абсурден живот, който губеше, засвири нещо неопределено, то стана жално и колкото по-тъжен ставаше той, толкова по тъжно свиреше цигулката, тя бе сякаш част от него.
  Чуха се стъпки и на дворната врата се показа съседът Георги.
 -Дядо, извика съседът, каня те на рожден ден след две седмици.- каза той.
-Не мога...-въздъхна тежко той- Ще съм мъртъв дотогава. И пак засвири и пак бликнаха сълзите му. Веселото изражение на съседа се смени със скръбно, сълзи закапаха по ризата му, той стана и понечи да си тръгне, но изведнъж Петър го спря.
-Искаш ли да вземеш цигулката ми,нямам други близки, освен  жена ми, която ще се сети за мене само за да ме погребе, ти си единственият човек, който ме уважава. Страдивариус е, срамота е.
-Не мога да свиря.
-Нищо, нищо.
-Добре, щом казваш.
 След като цигуларят умря, Георги започна да свири, от цигулката му се лееха същите жалостиви звуци, толкова унили и скръбни, че целият град го слушаше и въздишаше. Това бе тъжната песен на една никога ненастъпила пролет.