Опитвам да проумея, трябва да проумея тези порутени стари кооперации, изпъстрените с дупки улици, думите, които напират да излязат и облаците, най-вече облаците…
Нима допуснах това?
Да бъда част от това…
Да бъда част от себе си…
От деня си…

…

Когато вървя, не бързам да си дам отговор, а когато бързам да отговоря, забравям какъв е бил въпросът…

…

Имам три дни.
Само толкова имам.
Три дни до смъртта си.

Не е тъжно.
Не е драматично.
Но е необратимо.
Аз знам - София през пролетта е най-красива.

Опитвам да проумея, трябва да проумея себе си, раззеленилите се дървета, слънцето, това слънце, което ме изпива постепенно и вятъра, най-вече вятърът, донесъл ми усещане за отдавна сбъднали се приказки. Толкова отдавна сбъднали се, че изглеждат като сън.

…

Аз е необратимо.
Аз е необратимо.

Смъртта на всеки от нас става необратима още в мига, в който се родим… Необратимо е, че съм тук. Да съм тук значи да съм аз, но да съм тук, значи да умра накрая… А смъртта е необратима, значи…

Аз е необратимо.

…

Не знам вече кой съм.
А трябва ли?
Забравих откъде идвам…
Но помня Всичко, което се случи Утре, Всичко, което е в Бъдещето, пазя го, нося го със себе си, грижа се за него.

Аз знам - София през пролетта е най-красива и от всичко това, от всичко, което някога съм виждал, тя е най-красива:

… фасове по тротоарите…
… паркирани навсякъде коли…
… хората и мъртвите им лица…
… задушлива миризма на пот, цигари и пушек…
… и тези слънчеви, просмукани с топлина и очакване за лятото, следобеди…

Аз знам всичко това и се страхувам, затворя ли очи, то ще изчезне…
То е някак… Необратимо…