14.07.2018 г., 0:11 ч.

 Неочакваното - втора част 

  Проза » Разкази
1659 0 5

Произведението не е подходящо за лица под 18 години

Произведение от няколко части « към първа част
10 мин за четене

5

 

Беше изминал по-малко от час от срещата ни с господин Милър, но сякаш бе минала цяла вечност. Със Сам вече пресушавахме втората си чаша чай с ром и разпалено обсъждахме случилото се.

- В крайна сметка възнамеряваш ли да отвориш този прословут пакет? - събеседничката ми отпи от чашата си и ме изгледа настойчиво.

- Ами ако наистина е от някой луд? Какво ще правя тогава?

- Ще се обадиш в полицията, какво друго. Нали имаше връзки там?

- Имах познанства, връзки е силно казано.

- Добре госпожице, приемам възражението. - Саманта се нацупи.

- Стигаа, не се сърди, ето отварям го. - повдигнах пакета от масата и внимателно разкъсах хартиената опаковка.

- Какво е? Какво са ти пратили? - развълнувано изстреля Сам, надничайки иззад рамото ми.

- Както виждаш е просто една черна кутия. - притеснено отвърнах – Да я отворя ли?

- Ами не, пази си я за спомен! Естествено, че ще я отвориш.

Повдигнах капака на катранено-черната картонена кутия и плахо надникнах вътре. Нямах представа какво да очаквам, а и не исках да предполагам. Мисля, че винаги съм подхождал така към всичко в живота си. Без празни очаквания, ткак няма как да се разочароваш. Противно на всякаква логика в кутията нямаше бомба или любовно писмо. Вътре, прилежно сгънат, лежеше един комплект луксозно бельо в нежен розов цвят. Разгънах го внимателно и го положих на стъклената маса. В кутията нямаше бележка, нито картичка. Кой по дяволите беше ми изпратил бельо? Защо? Май наистина щеше да се окаже побъркан таен обожател. Сериозно обмислях възможността да потърся помощ от пазителите на закона. Саманта ме гледаше с интерес, докато взимах телефона и трескаво търсех номера на Крис Никълс.

- Какво ще му кажеш? - попита тя.

- Нямам идея, но се надявам да не ми откаже малко помощ.

 

***

 

Крисчън Никълс бе мой стар приятел и съученик от гимназията. След завършването той замина да учи в колеж и това стана причината за нашета раздяла. Разбира се, чисто приятелска. От тогава се бяхме чували само по празници и единствено по телефона. Той нямаше време за хора от миналото си, а аз отчаяно се нуждаех от такова, за да планирам своето бъдеще. В крайна сметка се предадох под нечовешкия натиск от страна на родителите ми и се записах да следвам рехабилитацонна медицина. Край на мечтите ми да стана ветеринарен лекар, криминолог или патолог – просто страхотно!

Като деца с Крис и Сам бяхме част от доста странна компания – предимно мъжка. Питър, Боб и Тиодор бяха неизменна част от нашата странна групучка. Това естествено и съвсем в реда на нещата ставаше причина за куп слухове и интриги по наш адрес. Човек не знае колко точно креативни и изобретателни могат да бъдат 15-годишните хлапета, когато става дума за отношенията между момчета и момичета. Бяхме се наслушали на толкова истории, че спокойно можехме да издадем сборник с разкази и съвети за сексуалните си „приключения“.

Разбира се момчетата съвсем не гледаха така положително на случващото се. След всеки слух следваше и тяхната бурна реакция, придружена от вълна ругатни и заплахи по адрес на клеветниците. Те все пак накърняваха крехкото им младежко достойнство, макар и с лъжи. Най-буйни обаче бяха реакциите на Крис. Той определено не се държеше като джентълмен, когато ставаше дума за това. Често пъти бяхме ставали свидетели на гневните му изблици срещу „малките сладки лъжкини“. Понякога дори се стигаше и до физическа саморазправа.

Крисчън естествено не беше никак висок, нито пък внушителен. Със скромният си ръст от 1,65 м. , бе ставал обект на подигравки и то не веднъж. За компенсация обаче, тялото му бе едро и мускулесто, а мургавият тен на кожата му контрастираше прекрасно с лешниковите очи и късо подстриганата черна коса. Лицето му бе с меки, но не женствени черти, а скулите – с идеалната височина. Човек лесно можеше да предположи, че сме брат и сестра. Доста наивно и глупаво предположение, поне по мое мнение. Нямаше как непривлекателно същество, като мен да има роднинска връзка с такъв симпатичен младеж.

 

***

За разлика от мен, Саманта оценяваше единствено външния вид на Тео. За нея той беше, като божество. Русите му коси, бялата кожа и кристално сините му очи я очароваха от години. Той бе висок около 1,85, със стегнато, релефно и изваяно, като от гръцки склуптор, тяло. Не веднъж съм чувала Сам да казва „Джон е много секси, наистина, но не може да се мери с Тиодор.“. Противно на всякаква логика обаче тя така и не поиска да стане по-близка с него. Може би се страхуваше? В края на краищата Тео бе женкар по природа, а момичетата просто оставаха безмълвни пред чара му.

 

***

 

В телефонната слушалка прозвуча и последния сигнал. Крис явно не вдигаше на непознати номера. Набрах повторно и отново зачаках. Този път си струваше.

- Ало! - прозвуча гневният му глас от говорителя.

За бога, Крис, не ти звъня, за да искам пари! - Помислих си го, но не го изрекох на глас.

- Крис, Денис е. Как я караш? - промълвих почти шепнейки.

- Денис! Не мога да повярвам! Жива ли си? Какво става с теб?

- Брей, много си въодушевен да ме чуеш. Да не би да ти липсвам?

- Липсваш ми, естествено, но предполагам, че не ми звъниш за това, прав ли съм? - гласът му стана необичайно сериозен.

- Познаваш ме. Виж, имам нужда от малко помощ, можеш ли да говориш?

- Разбира се! С какво може моята скромна персона да ви е от полза, мадам?

- Получих един пакет, Крис. От анонимен подател. Няма име, адрес, нито картичка.

- Това не е добре, никак не е добре. Отвори ли го? - той видимо се притесни.

- Да, отворила съм го и в момента е пред мен.

- И? Какво е?

- Комплект луксозно бельо.

- А къде е проблемът? - запита ток, докато с мъка сдържаше смеха си.

- Крисчън, сериозна съм, това не е нормално.

- Ти не си нормална, Денис. Просто пакет от таен обожател, нищо нередно.

- Това че не съм нормална е неоспорим факт, но и това определено не фигурира в графа „нормално“.

- И кое му е ненормалното?

- Фактът, че никой от мъжете, с които съм общувала през последните години не знае адреса ми. Това не ти ли е достатъчно?

- Живеем в 21-ви век, всеки може да го намери. Спокойно Денис, това не е повод за паника. Знам, изплашена си, но не е нужно да му отдаваш такова значение. Все пак, ако се случи нещо друго, можеш да разчиташ на мен.

Гласът му звучеше толкова нежно и успокояващо, отпускаше ме. Може би наистина преувеличавам? Възможно беше, да, сигурно преувеличавах.

- Съжалявам, Крис. Не биваше да ти се обаждам.

- Глупости! Знаеш ли колко ми се искаше да те чуя? Дори онзи ден си мислех за теб.

- И какво по точно си мислеше за мен? - попитах игриво.

Сам извъртя очи. Първата и реакция от началото на разговора ни. Това не беше на добре.

- Мислех си за миналото. - той направи пауза – За времето, когато бяхме малки и глупави. Помниш ли как ми се сърдеше, когато те плеснех отзад.

- Крис, ти си идиот. - казах аз с най-сериозния тон, на който бях способна.

- Такъв съм, но ти имаше страхотен задник. - Смехът му бе толкова бурен, че започнах да се притеснявам да не се задуши.

- Страхотен ли? По-скоро беше, като задницата на пикап.

Вече определено щеше да му трябва медицинска помощ. Крис се изсмя толкова бурно, че започна да кашля.

- Сам, мисля че нашето момче се дави. Би ли звъннала в спешното?

Тя само ме изгледа и също избухна в смях. Не минаха повече от няколко секунди преди и аз да се разсмея.

Необходими ни бяха 3 минути да спрем да се хилим, като олигофрени, но си струваше. Почти бях забравила за пакета.

- Е, след като се посмяхме, бих искала да те попитам и още нещо.

- Казвай? - едва изрече Крис, все още не можеше да се удържи сериозен.

- Кога ще можем да се видим?

- О, няма да е скоро. Имам твърде много работа. - внезапно той стана сериозен.

- Не можеш ли да измислиш нещо?

- Съжалявам, няма никакъв начин.

- Е, добре тогава. Ще се чуем ли пак?

- Естествено, когато поискаш.

- Благодаря ти. Дочуване, Крисчън.

- Дочуване, Денис.

 

 

6

След разговора със старият ни приятел определено се почувствах по-спокойна, макар че все още ме измъчваха много въпроси. Явно комбинацията от „весел чай“, смях и стари приятели бе чудесно лекарство за тревогите ми. Саманта все още не си бе тръгнала, но бе станала значително по-мълчалива след телефонния ми разговор. Какво ли се въртеше в главата й? Дали пък не бях казала нещо, с което да я обидя? Нямаше да разбера, ако не попитам. Налях поредната чаша чай и подех плахо:

- Е, за какво така си се замислила?

- Мисля си за теб и Крис.

- Какво за нас?

- Щяхте да сте хубава двойка. - устните и потрепнах и за миг върху лицето и се появи усмивка, която почти мигновено изчезна.

- Не мога. Не и с него.

- Защо?

- Той ми е като брат. Чувствам го толкова близък, че не мога и да си помисля да разваля тази своеобразна магична връзка по между ни. Колкото и да съм извратена не мога да си представя да се чукам с брат си.

- Знаеш ли, познавам и двама ви от доста отдавна и смело мога да твърдя, че бихте били страхотна двойка.

- Май си попрекалила с чая, не мислиш ли?

- Не е от това. Просто искам да си с човек, който наистина може да се грижи за теб. Крис е точно такъв.

- Това не е основателна причина да прецакаме приятелството си с връзка. А и аз сама мога да се грижа за себе си.

- Добре де не ми се карай. Нали ти ме попита за какво си мисля?

- Така е, но не очаквах да обмисляш как да ме сватосаш с някого.

- Денис, от колко време си сама?

- Знаеш много добре. Не съм излизала сериозно с мъж поне от година.

- И това според теб не е много, така ли?

- Може и да е много. Но нали знаеш, че не искам в търсене на принца да мина през цялата му войска.

- Знам. Извинявай, май наистина прекалих с чая.

- Няма проблем, знаеш че те обичам и не мога да ти се сърдя.

- Ти си слънчице, Денис.

- А ти си една безнадеждна романтичка, Саманта.

- Не по голяма от теб!

 

***

Беше едва 20:30, но със Сам вече бяхме в леглото. Естествено не спяхме, а играехме видеоигри на плейстейшъна. Големият 40-инчов плазмен телевизор в спалнята ми беше идеален за това занимание. Сам разбира се не беше много добра, но я оставях да побеждава, за да не ми се сърди. В това отношение беше като малко дете – мразеше да губи! Често пъти дори си служеше с измама, само и само да ме победи в някоя игра. Да живееш с нея бе истинско изпитание за нервите, но си заслужаваше. Въпреки цупенето, крясъците и детинското поведение тя беше невероятно отдаден и лоялен човек, готова да помогне винаги. Много често се питам, с какво заслужих приятелството й? По каква жестока ирония на съдбата се бяхме озовали в един и същи клас? Как между две пълни противоположности можеше да съществува такава силна емоционална връзка?

Спомням си веднъж, как в час по психология, правихме някакъв шантав тест за определяне на емоционалната привързаност между определени хора, посредством цветове. След като и двете попълнихме имената на няколко души срещу цвета, с който ги свързвахме се оказа че с нея сме „сестри по душа“. Може би най-точното и ясно определение за връзката ни.

» следваща част...

© Денис Лайтнън Всички права запазени

Обещаното продължение ! 

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря много на всеки от вас за коментарите! Приемам критиките и благодаря за поощрението. Данотретата част не ви разочарова. ;*
  • Истински се забавлявах с тези две сладурки, страхотно чувство за хумор, чете се на един дъх, естествено не ми стигна. Очаквам принца ако не с бял кон, то поне с бяло бельо 😆. Шегичка. Много ми харесва. Ще се оглеждам. Поздрави 🌼.
  • Симпатично...
    Що не съм под 18, а...
  • Поздравления и от мен! Очакваме следващата част.
  • Много ми харесва тази шеговита атмосфера между двете приятелки. Има нещо симпатично в думите, които си подхвърлят. Смело и към следващото продължение, поздрави!
Предложения
: ??:??