13.07.2011 г., 22:48 ч.

Нещата не са такива, каквито изглеждат 

  Проза » Разкази
1241 0 3
4 мин за четене
Мразя съботното почистване! Досадна и неблагодарна работа, която обаче няма кой друг да свърши.
След закуската и кафето, съпругът ми изчезна на кварталното игрище да рита топка с приятели, а щерките се измъкнаха с гаджетата си със заръката да не се преуморявам. Така че всичко чакаше мен. Бърсане, миене, прахосмучене и подреждане – нито едно от тези неща не е сред любимите ми. Но пък какво блаженство е, след като си излъскала цялата къща, да се излегнеш на дивана с чаша кафе в ръка пред телевизора с любимия сериал, а къщата да свети! Но преди да стигна до блаженството, ме очакваше едно последно нещо – да изхвърля боклука. Поне това да ми бяха спестили моите хубостници!
Беше лято, навън не се дишаше от жега. Стисках в ръка чувала с боклука и ключовете. Мислех си за довечера, малко ми беше притеснено. Преди месец голяма международна фирма обяви конкурс за старши мениджър в HR отдела си. Явих се като на шега, но взех, че го спечелих. Моето назначаване съвпадаше с празник на фирмата – петнайсет години на българския пазар и по този повод довечера се организираше парти в един от най-изисканите ресторанти на града. Добро начало да опозная колегите си, но малко се тревожех как ще ме приемат, ще оправдая ли очакванията, ще успея ли да се справя с новите отговорности.
Така замислена, пресякох улицата и метнах торбата в контейнера. Малко късно осъзнах, че заедно с боклука съм метнала вътре и ключовете за апартамента. Отначало не се разтревожих. Обикновено сметопочистващата фирма не си вършеше добре работата и контейнерите редовно бяха препълнени. Достатъчно беше само да протегна ръка... Но не и този път, установих с разочарование. Този път боклукът беше почистен навреме и връзката с ключовете се белееше на дъното. Огледах се за подръчни материали. Едно дърво наблизо ми махаше закачливо. Изподрах се здравата, докато успея да отчупя един по-нисък клон. Така въоръжена, се надвесих над контейнера, като се опитвах да не дишам. Първите няколко опита претърпяха неуспех, но на петия или шестия път успях и ключовете висяха на клона на сантиметри от ръката ми. Точно предвкусвах удоволствието от банята, която ме очакваше у дома, когато ме стресна изумено ахване. Така ме стресна, че ключовете се изплъзнаха от дървото и отново заминаха на дъното. Сега трябваше да започна всичко отначало. Обърнах се ядосана, с желанието да видя натрапника, който беше нарушил концентрацията ми. Боже, та това беше Биляна – съученичка, която не бях виждала от десет години, откакто завършихме гимназията. Зарадвах се да я видя, но Биляна изглежда не се чувстваше по този начин. Само промърмори едно „Съжалявам, Ани, о, колко съжалявам!”, обърна се и буквално избяга. Малко късно осъзнах комичността на положението. Аз, надвесена над контейнера с изподрани ръце, облечена в торбеста тениска и стари шорти, които бяха моят екип за чистене... Сигурно ме е помислила за клошарка. Но пък чак да избяга... Можеше да разменим човешки няколко думи!
Както и да е, реших да забравя за злополучната среща и поднових усилията. След половин час вече си бях у дома, уморена, но изкъпана и ухаеща на чисто. Дори ми остана време да подремна!
Вечерта се запътих към ресторанта. Тръпнех от нерви, винаги ми беше напрегнато, когато започвах нещо ново. Бях се изтупала, прическа, грим, тоалет – всичко беше перфектно. И въпреки това се чувствах неуверена. Застанах на вратата на ресторанта и се заоглеждах, не познавах никого, с изключение на генералния директор и секретарката му. А и тях бях виждала само два пъти, по време на интервютата за работа. Изведнъж открих познато лице и се зарадвах. Та това беше Биляна, какъв куриоз – живеем в един и същи град и не сме се виждали от десет години, а сега се срещаме за втори път само в рамките на няколко часа. И тя ме видя и се запъти към мен. Поздравих я, но открих с изненада, че тя не се радва да ме види. Заоглежда ме критично.
- Готина рокличка, Ани! На боклука ли я намери?
- Какво? А, ти говориш за днес? Знаеш ли, сега вече ми се струва смешно!
- Така ли? А на мен ми се струва, че си сбъркала адреса. Тук не е за теб.
- Моля?!
- Съжалявам за това, което те е сполетяло, но мисля, че трябва да си вървиш. Нямаш работа тук!
- Така ли мислиш? А може би имам!
- Виждам, че вече сте се запознали! – намеси се мъжки глас в нашия спор. Господин Генералният Директор се беше приближил незабелязано заедно със съпругата си.
- Да, поговорихме си. – вече се бях окопитила.
- Радвам се да го чуя. Госпожа Биляна Иванова е служител във вашия отдел, чудесно ще бъде, ако още от самото начало се разбира добре с новата си шефка. А сега елате да ви представя и на другите колеги!
Не виждах и не чувах нищо по време на официалното представяне. Пред очите ми беше само сконфузената и невярваща физиономия на Биляна. Изпитвах само съжаление към нея, за това, че съди хората по външния им вид. Надявам се този случай да и бъде за урок и да я научи, че често нещата не са такива, каквито изглеждат!

 

© Нели Вангелова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??