Нещото на баира

                                                        ужаси



  Вечерта преди странната поява бе просто една обикновена вечер: Още в осем, когато слънцето изчезна под хоризонта, село Милаево притихна и се сля с мълчанието на околната планинска одисея; Бай Зоран вече бе прибрал овцете и козите от следобедна паша и заедно с Тинка - жена му - гледаха телевизия до късно; Баба Станка от сутринта правеше зимнина на огнището в двора, но към седем и половина изгаси огъня, пренесе казана в мазето и си влезе вкъщи; Илия Виденов почти цял ден коси люцерна на нивата, като в шест час вече бе занесъл всичко в една от кошарите си; Баба Гица направи торта, понеже след два дена щяха да идват децата и внуците. А кметът - инженер Станчо Колуков - днес отново беше на работа в кметството и вечерта си отиде у дома, за да се усамоти с жена си Анастасия и двете си невръстни деца - Сашко и Катя.
  Беше седми август.
  Нощта се спусна като черна пелерина - тиха и безлунна, но не предвещаваща нищо смущаващо - просто една от многобройните черни нощи, превземащи това забравено място.

  В три часа единствено Ачо Паяка бе буден и поради тази причина само той видя яркият ПРОБЛЯСЪК, осветил за миг селото... Той реши, че става дума за много силна светкавица, но гръм не последва. "Вероятно е високо в облаците" - успокои се той и в следващия момент мислите му бяха насочени към други теми.

  Сутринта на пръв поглед също не даваше повод за притеснение - още в шест часа слънцето показа оранжевото си кълбо над малката равнина от изток и лека полека започна да се издига. Людмил Пинеца стана пръв - още в шест и пет, - за да нахрани кокошките си. По него с пет минути по-късно  същото сториха Гецата и баба Лида. В шест и двадесет Крум Бошняка запали старата "Лада" за да отиде с нея на работа (той бачкаше като тракторист в съседното село Ерден). Именно Крум пръв забеляза странното нещо, издигащо е на баира над Милаево, но той закъсняваше за работа и затова реши да не вдига тревога.

  За необяснимото явление сигнализира Мурти, най-голямата пияница на селото - слаб, мръсен и небръснат петдесет годишен ерген, който от сутрин до вечер прекарваше в смесения магазин и поглъщаше огромно количество нискокачествен алкохол. Тази сутрин в седем без десет той излезе от разнебитения си дом и покорно застана пред вратата на магазина, чакайки продавачката Калина да отвори (а тя щеше да дойде чак в седем и половина).
  По едно време погледна към баира и... нещото, което видя, в първия момент не му направи кой знае какво впечатление, защото пияният му мозък го асоциира с известно закъснение. След това в изражението му се появи учудване, изместено малко по-късно от удивление, а накрая очите и устата му зееха широко отворени, показвайки израз на огромна изненада, примесена с неминуемо възхищение...!
  След минути Мурти тичаше по улиците и крещеше като подивял!

  Людмил, Гецата и баба Лида излязоха на пътя да видят какво става, но след малко остана само Гецата, тъй като Людмил Пинеца и баба Лида се прибраха с досада, виждайки че пак тоя пияница Мурти надава вой. Гецата обаче реши да се наслаждава малко по-дълго на зрелището. С усмивка на уста гледаше как несретникът сочи с пръст към хълма и цъкаше съчувствено с език. Но когато обърна глава в онази посока, веселата му гримаса тутакси замръкна.
  След това и Тинка, и Станка, и Илия Виденов, и баба Гица, по-късно и Людмил, и баба Лида се показаха на шосето, а накрая дори и кметът излезе. Всички се взираха невярващо в онази посока и мълчаха.

  На върха на баира имаше ДВА ГРАМАДНИ ПРЕДМЕТА, които до снощи ги нямаше. Единият бе висок около сто и петдесет метра, цилиндричен, оцветен в бяло-червени ивици и наподобяваше голям фабричен комин. Другият имаше форма на паралелепипед, беше бежов на цвят и приличаше на сграда, на височина бе около четиридесет метра, по дължина се простираше на около стотина.
  Сякаш за една нощ върху този баир беше построена някаква фабрика или кула!

  В седем и половина почти всичките тридесет и трима жители на селото (с изключение на Ачо Паяка който все още спеше, компенсирайки нощното бдение, и на отсъстващия Крум Бошняка) бяха излезли на мегдана и наблюдаваха мълчаливо. Първа е обади баба Станка:
   - Леле мале, да не са дошли извънземни?!
  След минута Илия Виденов отговори:
   - Мо'е да са они'а американците. От как ни завзеха секакви щуротии почнаха да стават.
   - Леле, леле - Лида се вайкаше и се кръстеше.
  Маци Огняра сумтеше и пъркаше с нос, бай Зоран се взираше намръщено към обекта, като в същото време мандибулата му бе увиснала, Сашко и Катя - децата на кмета - си хвърляха от време на време весели закачки, а Мурти стоеше мълчаливо зад тълпата и се усмихваше под мустак (беше доволен, защото пръв от всички оповести събитието).
   - Чакайте, чакайте, чакайте - провикна се кметът и настъпи мълчание - Некой тук да има общо с тая работа?
  Всички се спогледаха многозначно. Инженер Станчо Колуков отново извиси глас:
   - Предлагам ви всички да се приберем по домовете, пък аз следобед ще ходя до Бойчиновци и ще разпитам за това. Може некой да знае нещо.
  Насъбралите се лека полека се разотидоха. Накрая останаха само Гаврил Ковача и баба Лида, но и те не издържаха много - към девет без двадесет си тръгнаха, обсъждайки с неподправен трепет видяното от очите им.

  До края на деня всички сякаш забравиха за нещото на баира. Понесени от селските мъки, грижи и тревоги те покорно се отдадоха на живота си. В едно такова място, където времето минава тихомълком, и най-странното и интересно събитие не би могло да извади жителите от тяхната праволинейност.
  Мурти пак заседна в магазина, бай Зоран изкара козите и овцете на паша в една ливада оттатък реката, Илия Виденов отиде с каруцата за дърва, а Людмил Пинеца натовари стария си джип с царевица и жито и потегли към мелницата в село Расово.
  Чат-пат някои от тях поглеждаха към бърдото се сещаха, че се е случило нещо странно наоколо, но отвръщайки очите бързо забравяха за него. И така, на края на този ден всички тук бяха поели по стария си муден ритъм.
    Ачо Паяка стана в три следобед и седна на пейката пред дома си. Но все пак видя "нещото" едва в шест и двадесет, когато се заговори с Тинка, жената на бай Зоран.
   Крум Бошняка се прибра в осем и десет и изяде вечерята, грижливо приготвена от съседката му Верка, с която от години имаха много близки приятелски отношения. Именно от нея той си спомни за странния феномен на баира.
  Кметът пък пристъпи прага на къщата си в осем и тридесет и пет. От визитата си в града той се върна силно обезпокоен. От общината в Бойчиновци не знаеха нищо за двата предмета, (или двете сгради, или двата монолита - той сам не знаеше как да ги определи). Утре ще трябва да сигнализира областната управа и районната дирекция на вътрешните работи, а ако се наложи и държавните власти.

  В девет и тридесет Людмил излезе на площада и гледаше дълго към баира. В десет и десет същото стори баба Станка, само че наблюдаваше предметите от градината си.

  В десет и половина вече нито един прозорец не светеше, а в единадесет без петнадесет изгасиха и няколкото улични лампи.
  Селото заспа в дълбок сън и се сля с тишината на околността. Единствено двата огромни предмета продължаваха да се издигат като огромни паметници над селото, сякаш го закриляха от коварни сили.

  Някъде към три часа, по едно и също време отвориха очи кмета Станчо Колуков, Илия Виденов, баба Гица и Ачо Паяка. И четиримата бяха събудени от дрезгав ТЪТЕН, идващ незнайно откъде. Освен кмета никой от тях не посмя да излезе навън.
  Станчо Колуков се взираше в тъмните контури на обектите. Имаше усещането, че неопределима сила извираше от тях. И това необяснимо усещане не бе плод на възприятията му, а по-скоро като че ли в него се загнезди някаква тежест, която го теглеше към земята.
   "Брейййй" - каза си той наум и стисна устни. Кой знае какъв дявол очакваше него и селцето му.

  На девети август в седем часа сутринта кметът Колуков дойде в кметството и веднага започна да звъни. От областното управление му отговориха, че нямат време да се занимават с глупости и че по-добре да се прегледа при някой лекар. От РДВР пък обещаха, че тези дни ще пратят хора да видят за какво иде реч. А някаква секретарка от Министерският съвет деликатно му обясни, че в момента нямат време да се занимават с неговия случай и да си уведомява съответните местни власти, пък от Министерският съвет, ако имат време, може да се заемат със случая. И така в осем и тридесет кметът на Mилaeво и единствен тук носещ званието "инженер" разбра, че никоя институция няма да им помогне.

  Между дванадесет и един следобед от Плевен, Разград и Монтана дойдоха членове от фамилията на баба Гина, за да направят панихида за шест месеца от смъртта й. Към три часа по пътя мина автомобил с озвучителна техника, откъм който се чуваше призив: "Изкупуваме всякакви кожи на изгодни цени!"

  В четири и двадесет и две кметът Колуков почука на вратата на Илия Виденов.
   - К'во има, Стане? - попита Виденов и търпеливо зачака отговора.
   - Илия, айде да събереме хора и да видиме кво е онова горе.
   - Епа айде.

  Към пет и тридесет към тях двамата се присъединиха Людмил Пинеца и Гецата. Всички останали отказаха под едни или други предлози - Бай Зоран трябвало да прибере магарето и после да издои козите, Дечко Тупаров не бил поливал доматите и чушките, баба Гица чакала гости, Мурти го боляла главата, ... и така нататък и така нататък. "Е, пет мъже не сме малко: - казаха си те и тръгнаха смело към възвишението. А двата обекта си стояха на върха, твърдо и непоклатимо, сякаш винаги са били там.


                 ......................

  Четиримата вървяха по малката пътечка между гъстите дъбове. Шумът, предизвикан от лекият ветрец, бе мек и приятен, а сянката - повече от чудесна. По-нагоре дъбовата гора свърши и отстъпи място на друга, съставена от ели и акации. Склонът бе сравнително полегат, а пътеката - сравнително гладка и затова смелчаците не чувстваха умора. Непрекъснато пред очите им изникваше кулообразният предмет, а понякога и горните части на другия. С всяка крачка напрежението и страха се усилваха, а желанието да видят с очи необяснимите субекти намаляваше. Майтапичийските приказки в началото на похода бяха изместени от прибързани и необмислени изказвания, а малко преди билото героите вече бяха потънали в пълно мълчание. Когато гората свърши и наклонът стана още по-полегат, пред тях се показаха двата предмета.
  - Леле майко - пръв изрече Гецата, който сега се намираше във фазата на тоталното изумление. Не по-различно изглеждаха спътниците му. Дори и кмета Колуков, който досега беше най-уравновесен, сега се вторачваше с изцъклени очи в картината пред себе си.
  По първоначален оглед личеше, че двата предмета са направени от някакъв метал. Кулообразният бе наистина огромен - сякаш представляваше някакъв гигантски червено-бял обелиск, започващ от земята и извисяващ се до небето. Паралелепипедният обект пък сега изглеждаше много по-издут - поне на сто и петдесет - двеста метра дължина, и около шестдесет височина. Покрай тях се бе образувала огромна празнина, където дърветата лежаха паднали и изсъхнали, все едно някакъв силен ураган ги е съборил. А тревите и храстите бяха изчезнали, оставяйки кафявата почва да тъмнее зловещо.  
  - Нещо се носи оттам - измънка Людмил и кметът тутакси осъзна, че главата го боли по някакъв особен, тъп начин - сякаш някой я стискаше с колан. Във въздуха се рееше странна електрикова миризма, а температурата тук като че ли беше с десетина градуса по-ниска от тази в селото.
  Станчо Колуков видя нещо като кръгъл отвор в корпуса на дългия предмет. Той тръгна към него, подканвайки с жест четиримата му съселяни да го последват.
  Колкото повече приближаваха към големите предмети, толкова по-силно главата на кмета пулсираше. Гецата, Илия и Людмил също се хванаха за главите, показвайки красноречиво, че и те чувстват същата болка.
  Отворът имаше диаметър около два метра, а черната вътрешност на голямото тяло сякаш ги приканваше.
   - Айде да си одиме от тука - предложи Людмил Пинеца и Гецата охотно прие предложението. Кметът Станчо Колуков обаче не бе съгласен:
   - Ако искате си тръгвайте, но аз ще остана. Трябва да вида кво има тука.
   - И аз че останем - добави Илия Виденов.
   - Вие сте луди. Айде Геца да си одиме - Людмил хвана Гецата за рамото и двамата тръгнаха обратно, към гората и селото.
   - Илия, ако сакаш и ти си бегай, не си длъжен да идваш с мен.
   - Нема да бегам. С тебе съм, приятелю - отговори Илия.
 
  Двамата смелчаци погледнаха в тъмнината и Станчо попита:
   - Имаш ли кибрит? Требва да светиме с нещо
   - Имам, ама клечките не са ли малки?
   - Ще вземеме клони. Ето тука има много изсъхнали дървета, ще събереме от тех.
  Взеха няколко сухи листа и ги запалиха. Огънят лумна силно и тогава те допряха сухите клони до него. След малко и клоните вече горяха с оранжев пламък. Станчо и Илия изгасиха с крака горящите листа и хванали клоните, се насочиха към кръглия отвор.
   - Дръж пръчката нагоре, за да гори бавно - посъветва Илия.

  Вътрешността бе гарваново-черна, не се виждаше нищо на светлината от пламъците. Като че цялата огромна вътрешност на корпуса бе направена от тъмен материал или боядисана с тъмна боя. Стъпките им се чуваха странно тихо, все едно газеха в мека повърхност. Двамата се движеха леко, като местеха непрекъснато импровизираните факли нагоре и надолу, наляво и надясно. Зад тях все по-слабо идваше дневната светлина от отвора, а вътре абсолютният мрак бе обвил всичко.
  Надяваха се очите им да постепенно да свикнат с тъмнината, но това не се случваше. Главите вече не ги боляха, но се чувстваше някаква адска тежест във въздуха и в околната чернота. Миризмата тук бе още по-силна и още по-странна - някаква между металическа и катранена. С всяка крачка страхът се увеличаваше, но от цялото мъртвило тук не идваха никакви звуци, освен дишанията и стъпките им.
  Изведнъж пламъците уловиха някакъв предмет - грапав, еднороден, черен на цвят, с кубична форма, на височина около метър и двадесет. Те го осветиха от всички страни и тъкмо понечиха да тръгнат напред, когато: ДРЕЗГАВ РЕВ ИЛИ ГРОХОТ РАЗТВОРИ ТИШИНАТА!!!
  Звукът бе толкова силен, че целият корпус се разтрепери. Смелите мъже стояха зашеметени. Звукът спря, след това отново се извиси и пак спря. Оранжевият пламък освети ЛИЦА... не, това не могат да бъдат човешки или животински лица, прекалено изродени бяха. Устите им имаха големи ненормални размери и по тях се очертаваха два реда остри тъмни зъби, носовете - безформени кръгловати пихтии с по една дупка в средата, очите - малки и раздалечени, изразяващи хем лукавост, хем злоба, а самите лица бяха неестествено сплескани, проядени от прави и дълбоки бразди, оцветени в различните нюанси на някакъв цвят, който на игривата светлина от пламъчетата изглеждаше сив..... ушите им стърчаха отстрани като безумни израстъци, нямаха коси, а голите темета лъщяха на светлината, сякаш бяха огледални топки.....
  Те идваха към тях! Тътрейки се с бавни, тромави походки, чудовищата бавно прииждаха, грозните лица ставаха все по-големи, виждаха се все по-ясно...
   - Бегааааааййййй! - гласът на Илия Виденов се разнесе в мрака. Той хвана ръката на кмета и го повлече към светлия кръгъл отвор.....

 На мегдана в селото Станчо Колуков и Илия Виденов разпалено и задъхано опитваха да обяснят какво са видели на хълма:
   - ... вътре... имаше зверове... не знам колко беха...
   - ... първо беше тъмницата... после некакви звуци... ама спираха и пак почваха...
   - .....ние си бехме напра'или факли и светехме....
   - ... не, не, нали ни болеше глава преди това,  ама тия лица... направо беха чудовища... изроди...
   - ... извънземни, змейове... не знам...
   - ... абе направо не знаехме кво става... 
   - ... добре че беше Илия, та ме хвана... иначе сме умрели...

  А на една голяма маса в магазина, който по изключение тази вечер работи до осем и половина, те успяха да разкажат подробно на осмината съселяни - Ачо Паяка, Мурти, бай Зоран, Людмил Пинеца, Гецата, Гаврил Ковача, баба Лида и баба Станка - всичко, случило се в този страховит поход. Накрая те единодушно решиха, че единственият начин е да се чака и всеки да си продължи по старому. А да се ходи на баира е опасно - може да ядосат зверовете. Най-добре е някоя институция да се намеси и тогава нещата ще се оправят.

                          .....................

  Тая нощ нямаше да бъде като нито една досега.
  Селото отново бе притихнало мълчаливо. Само че в десет и половина, откъм баира, започнаха да прииждат множество хрущящи стъпки, които в далечината се чуваха като монотонно шумно пълзене.
 

  Мурти си тръгна по пътеката, водеща към неговата къща. И сега път бе пиян, но тази вечер пи доста повече. Все се намираше някой от добродушните му съселяни, който да го почерпи бира, вино или мастика. Пееше си на глас песента "Кацнал бръмбар на трънка", а по светещите му очи се четеше диво задоволство.
  Той зави по обраслата с треволяци пътечка измежду шубраците и пред него се показа неговата старата кирпичена къща - разбита от времето, без стъкла по прозорците, заменени с шперплат и картон, с рухнал комин, с покрив, който по чудо не е паднал, с нашарени от безброй пукнатини стени..... с паднала и ограда на външния двор, скрита в огромните бурени, с ръждясала външна врата.....
  Мурти хвана катинара, но видя, че той е разбит, висейки само на едната халка. "Пак тия крадци" - помисли с усмивка, знаейки, че тук няма нищо, което да му откраднат. Той отвори вратата, напипа ключа, светна лампата (добре че не му бяха спрели тока) и... това, което асимилира пияният му мозък, накара тялото след миг да се съвземе от летаргията, а секунда по-късно да се скове неподвижно на прага! Пред него стояха ЗВЕРОВЕ... да, това бяха истински зверове, като ония по страшните и фантастичните филми, но сега напълно реални и съзерцаващи го с малките си лукави очици. Той потърка лице, ощипа се, но страшната илюзия не изчезна. Напротив - зверовете тръгнаха към него с насочени блестящи квадратни предмети към неговата глава. Пред погледа му притъмня и той глухо падна на пода...

  Баба Лида доглеждаше сериала, като вече бе оправила стария дървен миндер, за да си легне, когато...  откъм далечната част на къщата дойде СИЛЕН ЗВУК от разбиване на външната врата!!!! Баба Лида за миг остана неподвижна, след това бавно взе ножа от масата и тръгна тихо към вратата на стаята. Долепи ухо и се заслуша. Оттатък в антрето не се чуваше нищо. Тя натисна леко бравата, но се поколеба да отвори. Представи си тъмнината на антрето и я побиха тръпки.
  Тихи, дебнещи стъпки, идващи към стаята! Изведнъж...!
   Вратата на стаята СЕ ОТВОРИ с титанична сила и изблъска зверски баба Лида, която падна на земята. Болката щеше да дойде ударно, ако преди това не се бе появил шокът... защото в стаята влязоха СЪЩЕСТВА с чудовищни изражения... сърцето ù се пръсна от внезапния ужас и тя умря, преди зверовете да я хванат с демоничните си ръце...

  Станчо Колуков и жена му Анастасия стояха неподвижно и се вслушваха в тишината. Преди малко нещо влезе вътре - отвори и затвори външната врата, мина през коридора и отиде в стаята, където спяха Сашко и Катя.  Той с допря показалеца до устата си, с което даде знак на жена си да мълчи, след туй излезе. Движеше се тихомълком по тъмния коридор, но малко преди да достигне до вратата на стаята, откъм нея изригна СИЛЕН ПРОМЕНЛИВ ЗВУК, наподобяващ воя на сирена. Станчо Колуков се сепна, но веднага след това инстинктите му заработиха - той натисна бравата и отвори вратата.
  Ако стресът можеше да се класифицира с цифри или стойности, то тук би трябвало да е достигнал абсолютния връх. Защото вътре в стаята имаше ДВЕ СЪЩЕСТВА, наподобяващи тези в паралелепипеда на баира. Те държаха по един сив квадратен предмет с незнайно приложение, а до тях се валяха окървавени и обезглавени ТЕЛАТА на децата: Не се виждаха глави, но по стените, по пода, дори по прозореца имаше пръски от странна червеникава смес между кръв и остатъци от мозък, кости, кожа и коса. Аларменият сигнал продължаваше да се носи свирепо из къщата... 
  Колуков се хвана за дръжката на вратата за да запази равновесие. Той не можеше да изкрещи, сякаш бе изгубил гласа си... в това време едното същество дойде до него, вдигна квадрата на нивото на очите му и... всичко изчезна в някакъв слаб взрив! Частите от главата на Станчо Колуков се полепиха по стените!
  В това време излезе и Анастасия... 

  Гаврил Ковача разтоварваше тухлите, керемидите и подпорните греди в задната част на двора. Малко след като затвориха магазина, той се прибра вкъщи, впрегна магарето на каруцата и тръгна по черните пътеки към изоставените сгради на бившето ТКЗС. Бе планувал след време да си построи кошара, но трябваше да се сдобие с материал. По тази причина почти всяка нощ отиваше там и вземаше каквото може да се вземе. И тая вечер имаше късмет, защото мързеливият пазач Кръстьо беше загасил лампата на фургона, за да се унесе в спокоен сън.
  Гаврил Ковача свали строителните материали, разпрегна магарето и го поведе към обора. Тъкмо когато се бе запътил към чешмата, за да се измие, той видя, че в двора му има ХОРА!
   - Еййй, кой е там?
  Всичко бе потънало в тъмнина и мълчание. И все пак силуетите идваха към него! Ковача се обърна и напипа брадвата!
   - Кой е тука, бе? - гласът му бе равнотонен, бърз, изразяващ неопитомен страх.
  Вече бяха много близо до него. Той пое дъх, замахна с брадвата и я стовари в тялото един от пришълците... тя рикошира и падна на земята!
   - Неееееееееееее - изкрещя с грубия си глас Гаврил и хукна назад, но се спъна в една купчина дърва и падна върху меката кална земя. Натрапниците се надвесиха над него, поставиха някакъв металически предмет на главата му и след миг тя започна да се разпада на малки частици...

       .....................

  На другия ден Илия Виденов, бай Зоран, жена му Тинка, Ачо Паяка и баба Станка седяха мълчаливо върху една пейка на мегдана. Те вече съзнаваха, че са единствените оцелели в Милаево - останалите двадесет и осем човека бяха изчезнали безследно само за една-единствена нощ. Илия Виденов бе уведомил районното полицейско управление в Бойчиновци и сега петимата чакаха ченгетата да довтасат.

  Селяните бяха смутени и от още един факт - НЯМАШЕ ГИ И ДВАТА ОГРОМНИ ПРЕДМЕТА НА БАИРА!