Залата във величествената каменна сграда на Градската библиотека e с амфитеатрално разположение. "Като трап" - определи я актрисата, която чете разказчетата, написани от жени. (Тези от автори мъже естествено ги четеше мъж). Иначе обстановката беше много приятна. Публиката - не многобройна. Водещата - силно развълнувана.
     Малко се стреснах, когато онзи мълчалив странен тип влезе през една от вратите. Приличаше на зелен орел (заради провисналата камуфлажна куртка, с която беше облечен; изпод нея се подаваше някаква кожена торбичка). Извърнах се. Ако бяхме по-близо един до друг, сигурно щеше да е много невъзпитано, че го следвах така - не с очи, а направо с цялото си тяло. Дали не беше писал и той разказче за конкурса? Оказа се - не.
     Без да хвърля поглед настрани, с гъвкава походка той прекоси разстоянието до една маса в дъното на залата и подпря на нея огромната си синя раница. "Боже! Как я носи толкова тежка!?" До краката на масата закрепи не по-малко тежък черен калъф от китара. "Отде знаеш, че е китара? Може да е снайпер" - пошегува се един познат, който седеше до мен.
     Пак така с гъвкава и уверена походка странният мъж се отправи към средата на предпоследния ред и седна.
     Първоначално го помислих за клошар. Вгледах се в дрехите му - изглеждаха чисти. Коса не се виждаше. Беше скрита от шарена кърпа, завързана на темето. Помъчих се да определя възрастта му. Постепенно ме завладя налудничавото предположение, че би могъл да си ти! Сега, все по-настойчиво си го мисля. Заради града (беше ми споменал, че в него имаш роднини); заради едновременно безшумния и привличащ вниманието начин, по който присъстваше в залата; заради очевидния интерес към литературата; заради китарата; заради характерния израз "да забия сам из Балкана", с който не веднъж си ме хвърлял в тревога, че нещо може да ти се случи по време на дългите ти самотни походи...
     Опитвах се да различа изпод прорастналата русолява брада и иззад очилата с тънки рамки хубавото момче от няколкото снимки, които ми бяха попадали. Разбира се, че не си ми ги изпращал ти! Ние само си пишехме. Доста дълго. Помниш ли?
     Очите ми се напълниха със сълзи. Извикаха името ми. Трябваше да изляза на сцената - награждаваха един мой разказ. Можах само да благодаря, че присъстивам на това тържество. Всички любезни думички, които наум си повтарях, заседнаха на гърлото ми: "Извнете ме, много съм развълнувана".
     После, в суматохата след края, след неофицалните благодарности, след снимките, дори не разбрах как също така незабележимо странният зелен човек си беше отишъл.