Цял ден е гласила тая жарава, като дете е завръщала огъня – да не излиза, все в кръга да стои. Нависоко да не гори, да тлее. И нощта като спусне широките си поли, да я приеме радушно, с охота, както любима се приласкава в брачното ложе – трепетно, но смело. И ей го сега, чака я - да дойде, да го обходи, да го придума да се снижи и покорява, с песни да го успи, докато се превърне в ситна жарава, черна и лъскава като голите й пети. Тъй както е било винаги. Сама е тя в тая тежка нощ, няма за кого да се кичи, ала нестинарката, тя е като невеста, не може неумита и неугледна да се явява. Пак е облякла бяла риза и през три води се уми – студени, да не докосва ръката й друг огън, освен онзи, за който се е нагиздила. Чака и тя, да се свечери, да се видят лице в лице, и той да ахне на премяната й, и тя да се смири пред силата му.
Не й е нужна музика, цялата музика тя я знае. Ето го тъпана, бие равномерно и бавно, старата чува тия силни и звънки удари и пръстите й сами я повдигат. Готова е, да се ...