Луната слабо осветяваше уличката. Олег беше приклекнал в храстите. Приятелят му Неджатин премяташе въжето през оградата. Бяха се запознали в затвора и сега, когато и двамата бяха на свобода, продължиха дружбата си като сътрудничество с криминален характер. Обирите, които извършваха, бяха дребни и всичко деляха по равно. Днес обаче, се очакваше ударът да е голям. За разлика от всеки друг път, за тази задача поръчителят им беше обещал огромна сума, каквато обикновено изкарваха за половин година. Трябваше да бъдат много прецизни!

Олег беше висок и мускулест, тялото му беше покрито с татуировки. Косата му беше съвсем късо подстригана и цялостната му визия беше на лошо момче, какъвто бе в действителност. Неджатин беше дребен, слаб и много мургав. Той с лекота се катереше и промъкваше като малко дете.

– Поеми дълбоко въздух и тръгвай! – каза Олег. – Аз ще пазя. Ако усетя опасност, знаеш сигнала.

– Спокойно! Нали в сградата няма никого. Всичко ще е наред, тръгвам.

Неджатин се заизкачва по въжето и след миг изчезна зад високия зид.

Олег броеше секундите и се оглеждаше подозрително. Чу кучешки лай недалеч, но скоро той утихна. След малко видя фаровете на автомобил, който бавно премина по улицата и се скри зад завоя. Мъжът въздъхна с облекчение. Сега всичко бе тихо и спокойно.

По едно време усети, че Неджатин се връща.

– Много си бърз! Успя ли? – прошепна Олег нетърпеливо.

Неджатин мълчеше.

– Какво? Да ни би някой да ни е изпреварил? Или имаше някого вътре все пак?

– Да, има....Обаче вътре лежи един труп!

Следва продължение...