Никога не е късно

 Някога, много, много отдавна тя беше от тези жени, които не бяха красавици и не блестяха с нищо, но женското у нея бликаше от всеки жест, съчетано с нежност. Беше търсеща и упорита, ранима и чувствителна, понякога самотна и неразбрана. Можеше дни и нощи да върши нещо за друг, без да мисли за себе си и без да се уморява. Сега на осемдесет и пет беше влюбена, обърнала се с лице към цъфналата круша, загледана в зелените гърбове на хълмовете отсреща. Вратата на къщата зад нея поскърцваше, галена от вятъра, а листата на черницата бяха млади и свежи. Жената си мислеше , че е невъзможно същите тези листа да опадат през есента, а севернякът през зимата да е навял сняг върху дървото. Очакваше с пресъхнало гърло мъжа с патериците, който уморен от кретането, щеше да приседне под крушата и двамата щяха да си говорят за сезоните като за близки хора, за пожарите в небето, които разпалва залезът. Тези хора не мислеха за преходността и краткостта на живота. Старецът с отпаднал глас казваше , че вечер, като си ляга, вече не прави разлика между това дали е буден , или заспал.Вместо отговор старицата прошепваше , че би искала да постои час срещу слънцето с широко отворени очи, за да стопли душата си. Много и се иска също да поязди конче от детските въртележки и ако може, да набере много цветя и да му подарява всеки ден по едно. По някое време тихо заваляваше. Виждаха как сухите места по земята изчезват и блясват,  малки локви, препълнени с игриви балончета. В душите им се промъкваше усещане за празник, не им трябваше нищо друго и бяха щастливи. После това усещане се запазваше за дълго и каквото и да вършеха, то оставаше - трайно и вдъхновяващо.. Сега двамата влюбени в края на земния си път разсъждаваха за тайните на живота. Небето ли, морето ли?Ще се питат и ще си отговарят - тази вода на какво седи?На земя! А отдолу?Космос. Ами отвъд космоса?.В клоните на крушата пърхаха подгизнали от влагата врабчета. От стряхата на къщата капчукът бе спрял. В заведението на отсрещния ъгъл веселяци се радваха на живота. Идващата нощ извикваше звездите на небето. Обикновено след дъжд то се проясняваше и заприличваше на - току що изпрана синя коприна. Влюбените старци щяха да сънуват чудеса през нощта и да се радват. Щяха да си спомнят за дъжда, врабчетата, за цветето, което ще му подари тя, а той непременно ще я заведе на въртележката с кончетата, за да поязди.После ще гледат слънцето заедно с широко отворени очи чак до залеза му.