НИЩО НЕ Е СТАНАЛО

Днешният домоуправител задължително трябва да прилича на Стаматова. Тя е делова, стегната жена, доста пълна, прилича на пумпал, ако я натиснеш отгоре, ще започне да се върти, това е сигурно, а да я натиснеш не е трудно, ниска е, главата й е копче, но умът е бръснач. Така че внимавайте, като натискате. Работеше в някаква банка, сега банките са много повече, отколкото бяха по времето, когато домоуправителите, сиви като книжни плъхове, носеха мазни и наръфани домови книги, все си забравяха очилата и ги търсеха най-вече в мазетата: там дегустираха виното на съседите.

Забелязал съм, че жените с малки глави имат много ум. Дали той действа, това е друг въпрос. За касиер Стаматова си бе назначила Копринка или Калинка, дали не беше Къпинка, ще ви излъжа, тя й беше нещо като лява ръка и в банката, където самата Стаматова бе първи заместник на някакъв отдел, което значи много. Лявата ръка на домоуправителката бе силната й ръка, така както на някои хора мързелът е силното качество. Така де, ако си глупав, по-добре е да си мързелив.

- Тази година ще ремонтираме покрива! – разпореди се жената със силна лява ръка и Копринка, нека това да е името й, хукна да събира пари от входа. Някои даваха, но други знаеха, че пари не се дават, а се вземат. Все отлагаха.

Не случиха на домоуправител. Стаматова намери адвокат, събра общото събрание на етажната собственост, изготви протокол, подписахме го и осъди тримата, дето знаеха, че пари не се дават. Взеха им ги със съдебен изпълнител, събраха ги от заплатите барабар с лихвите.

Покривът стана хубав, керемидите лъснаха като циганска баница, нашият вход в кооперацията беше с най-хубава шапка, няма спор.

- Потече верандата на седмия етаж! – обяви след няколко месеца Стаматова. Лявата й ръка ставаше все по-силна.

- Ама верандата не я ползва никой от години – възпротиви се един от древните обитатели на входа. – Какво като е протекла?

- Как така! – възмути се домоуправителката. – Течът е като язва, ако не се отстрани, ще зарази цялото тяло на кооперацията. Не го ли разбирате?

Разбрахме го. Подписани, получихме си редовно оформените от Копринка квитанции. Сума ти пари дадохме, обаче верандата – фугирана, с плочки, нафукана и здрава, лъщеше. Нямаше вече течове, нямаше ядове, нямаше язви.

Точно когато взехме единодушно решение, съвсем подконтролни и уплашени от левицата на Стаматова, че трябва да ремонтираме входната врата, нещо започна да става, да се случва.

Първо някой открадна десетина керемиди от покрива. Имаше резервни, смениха ги.

После някой разби металната врата към мазетата. Просто разкъсал катинара с железен лост, нищо не взел, нищо не откраднал, само вратата насилил. Странно ни се стори, сложихме нов катинар, по-голям, раздадохме срещу подпис ключове на всеки апартамент. По един ключ на апартамент.

Червената окървавена глава на петела с клюмнал гребен, който показваше на всички ни Стаматова, беше тъжна и зловеща гледка. Някой злосторник го беше оставил на изтривалката пред собствената й гарсониера.

- Аз живея сама, както знаете. Този, който е подхвърлил тази глава, знае това и вероятно се надява да ме уплаши. – Стаматова гледаше право в очите на всеки от нас. Най-втрещено се взираше в зениците на мъжете. Потръпнах, когато погредът й ме опипа, сякаш в далака ми влезе. Тя продължи: - Но не е познал! Аз не се страхувам от кръв!

Размаха гушата на мъртвия петел и кръвта нашари стените. Беше грозна гледка. На другия ден Копринка изтри следите.

През зимата не правехме ремонти. Беше тихо във входа, стелеше се сняг навън, мазетата бяха още пълни, скоро бяха минали празниците около Нова година, сега идеше ред на именните дни. Току-ще се чуе от някой апартамент весела глъчка, туби вино се разнасяха по етажите, беше топло, спокойно, зимно и пълно навсякъде.

Обаче Стаматова я нямаше. Копринка - която иначе все сновеше нагоре-надолу из входа, понякога ринеше снега отвън за срам на мъжете или защото обичаше да пийва червено мерло вечер и то я буташе навън, на чист въздух, да развижи и крайниците с кипналата кръв - притихна някаква, оклюма. Понесе се слух, че Стаматова вече не живее при нас.

Осиротяхме. Трябваше да знаем какво е станало със старшинката-пумпал и със силната му левица. Така бяхме свикнали да ни командват, че сега се объркахме. Направихме нещо като импровизирано събрание, май беше след Атанасовден по стар стил. Беше тъмно, към седем часа вечерта, почти всичики стояхме, плътно сгушени един до друг в топлото фоайе на входа, Копринка отсъстваше. Изпратихме един от нас да провери, да звънне на апартаментите на Копринка и на Стаматова, комай само тях ги нямаше.

- Няма ги и двете – каза, когато се върна. – Няколко пъти звънях.  

- Трябва да съобщим на полицията! – рече един.

- Глупости! – възразиха други. - Само до това им е сега. Цяла София пълна с бежанци, престъпността дебне навсякъде, а ние ще им звъним, задето двама комшии ги няма вкъщи вечер, понеже ние сме решили, че трябва да са си у дома.

Замълчахме. Предложих:

- Да се обадим в банката на Стаматова! Там трябва да знаят нещо за нея. Знае ли някой къде точно работи? И Копринка е при нея, значи там ще ги открием.

Добра беше идеята ми, всички я одобриха, само дето вместо друг да се заеме да я осъществи, упълномощиха мен. Карък съм винаги бил, такъв и ще остана. Дано не съм го лепнал на децата по генетична линия.

Станах рано, обръснах се до червено, облякох най-новото си яке, което май беше за пролетта, но пък беше черно и здраво, сложих шапка, за да съм официален, и излязох. Никой не беше почистил снега пред входа, старите ми обувки се напълниха, студ влезе в краката, чорапите станаха вир-вода. „Нищо – казах си, - и това ще мине. Сега важното е да отида до банката, да намеря Стаматова и Копринка, да се сдобрим, да се разберем, ако е лошо нещо станало, та нашата кооперация да мирне, да си останем така, както бяхме...” Това ми бяха казали да предам, ако нещо не на място и не както трябва сме казали, ако е крива дума изречена, да предам извинения, ние си харесваме домоуправителката, и Копринка одобряваме, само да се върнат, ако трябва пак пари ще съберем за нещо, то пари винаги трябват за това-онова, стара ни е кооперацията, ама като я пъддържаме, вечна ще е, а и ние покрай нея... Така, де.

- Нямам право да ви давам тази информация – каза ми портиерът на рецепцията. Банката беше по-голяма, отколкото си представях. Човекът беше облечен в синя униформа, строг, учтив и празен като хладилник, намръщен.

- Вижте, господине, цялата кооперация ме праща, ето ми личната карта, не съм някакъв нехранимайко – започнах да обяснявам. Дори не си бях представял за миг, че мога да бия път за безнищо, краката ми на лед станаха, нали сме хора, ще се разберем някак.

- Какво точно ви интересува за Стаматова? – попита отново портиерът. – И защо смятате, че имате право да знаете дали идва на работа?

Смених тактиката. Може би не всичко трябва да се казва така, както е. Въпросите трябва да се задават по такъв начин, че да получат отговор, а не да предизвикват разбиране, съчувствие или каквато и да било съпричастност. Не ми отива на годините да не го знам.

- Добре – рекох. – Искам тогава да я видя. На посещение съм дошъл.

Портиерът се намръщи, но лицето му омекна.

- Това може. Но тя не е в офиса днес.

Пак ударих на камък.

- Добре, тогава ще дойда утре.

Оня пак се намръщи.

- Няма да я намерите и утре.

Това съвсем на нищо не прилича! С ченгел да му вадиш думите от устата! Нищо няма да разбера от този, то се е видяло. Чакай да попитам за Копринка поне.

И нея я нямало. Болна била, доколкото знаел. Но не бил сигурен. С две думи – нищо и половина. Ни вест, ни кост от Стаматова, а Копринка болна нейде лежи, но не и вкъщи. Един дявол знае къде са и този дявол очевидно не беше въпросният портиер.

Докладвах на живущите още същата вечер. Никой нищо не каза, не получих никакви указания, дори нямаше коментари. Всички се разотидоха.

След месец, месец и нещо, разбрахме, че Копринка продала апартамента си. Някакъв самец на около четирийсет се настани да живее там, неприятен човек, миризлив по своему, рошав, като песоглавец. Дойде обаче на събранието, когато трябваше все пак да изберем ново ръководство. Та тоя, рошавия, каза:

- Стаматова я няма вече, дайте да изберем някой, който поне да кукурига!

Смутихме се. „Да кукурига” ли? Новият ни съсед май беше изкукуригал. Сетихме се за закланата глава на петела. И откъде знаеше за Стаматова?

Никой не посмя обаче да повдигне въпроса. Какво ни стана, уплашени ли бяхме, навикнали на строгост и команди стаматовски ли, ама него избрахме за домоуправител, него – новият, дето изобщо не го познавахме. Не питайте защо, не знам отговора.

Протече верандата на седмия етаж. Язвата се появи отново, уж бе завинаги изчезнала. Керемидите пак открадна някой, нямаше вече резервни, покривът се навлажни, насълзи се сачакът, подпухна. После и мазетата обраха. Най-накрая този новият, дето го избрхме за шеф на домсъвета, и той изчезна, запиля се нейде, ни книжа предаде, ни сбогом каза.

Напролет харесвахме пейката пред входа, стари котараци сме, на слънчице седим с комшията, дето е в апартамента под мене, бъбрим. Лятото е вече зад оня блок, свърши зимата, дано и ние не я последваме, такива ми ти работи говорим и сме доволни, че сме живи, сякаш сме изиграли някой за целта.

- Я виж! – сбута ме съседа.

Копринка, свита, дребна и посивяла, едва креташе към нас, с палто до петите, като да е януари, и забрадка, цялата завита. Видя ни, погледна тъжно и подмина без да поздрави. Палтото й, сиво и черно като нея, стана точка, свита в зеницата на деня.

- Станало е нещо – поклати тъжно глава съседът ми.

Замислих се. Отговорих:

- Нищо не е станало. Копринка я няма. Стаматова – също. Покривът тече. Мазетата – разбити. Верандата е с язва. Винаги си е било така. Нищо не е станало.

Поседяхме още малко. Зеницата на деня се смали, стана точка. Гледна точка.